— Отворете градските порти! Нека влязат българите! Нека ни избият! А може да са и по-милостиви…
Събираха се тълпи и пред домовете на управниците, трупаха се люде денонощно по църквите и най-вече в главната градска църква, където бяха мощите на свети Ахил, който някога, още при Константина Велики, е бил епископ на Лариса, а сега беше почитан като покровител на Тесалия.
Като се събираха и пред домовете на управниците, на градските първенци, изгладнелите тълпи започнаха и да нахлуват в тия богати домове, да ги разграбват и разрушават с отчаяна ярост. Тогава започнаха да викат и управниците, които докрай бяха очаквали помощта на императора:
— Пуснете варварите в града, с тях ще бъде по-добре!…
Вече всички повтаряха тия думи, макар да въздишаха и охкаха, имаше и такива, които проплакваха с глас от мъка и унижение:
— Ще легнем в нозете на варварите, да ни прегазят, няма друг изход…
Стратегът на града Ннкулица излезе пак сам против всички:
— Не, не! Ще отсека ръката, която посегне да отвори някоя от градските порти!
Страшно беше лицето му, изпито, с провесени дълги мустаки, с остри сиви очи, изблещени и сякаш вече безумни. Той беше нисък на ръст, но като че ли враснал в земята и необикновено широк, целият изграден от едри кости, но сега измършавял, та беше като в желязна кутия в желязната си броня и мечът му изглеждаше огромен.
Колкото и да беше упорит и властен, той не би могъл да устои сам срещу всички, срещу целия град, но с него бяха и други някои от военачалниците, а и някои от войниците.
— Ти защо не излезе да прогониш с меч мизите29 — викаха някои по-смели срещу него, а той отговаряше:
— Аз излязох. Исках да изляза пак, но тогава вие ме спряхте, а сега българската сила е по-голяма и много по-голяма. Аз пак ще браня града, но сега от стените му, зад портите му.
Някои се осмеляваха да се присмиват на ромейския му език, понеже той говореше лошо по ромейски, но не смееха да му сторят нищо повече и с това изливаха яда си срещу него.
Това продължи още някое време и наистина беше вече истинско чудо, че имаше живи люде в Лариса. Но това, което не можеше да довърши гладът, довършваха го по-бързо болестите. Измираха по цели семейства и по града имаше празни къщи с разтворени врати и прозорци, по стаите им гниеха трупове. Трупове гниеха и по улиците, нямаше кой да ги прибере и погребе, от тях се разнасяха и болестите. Всеки ден измираха по десетки, та и по стотици ларисчани и най-после дойде последният предел на търпението. Една ранна сутрин няколко жени се запътиха към северната градска порта, макар да се казваше, че тя е по-добре пазена и може би тъкмо затова тия жени се отправиха нататък. Към тях се присъединиха и мъже, после още жени и още мъже. Събра се цяла тълпа, която все повече нарастваше, колкото повече се приближаваше към северната порта. Людете вървяха тихо, едва някой ще пророни дума, ще изохка; никой никого не викаше, не канеше, всички знаеха накъде вървят тия люде и всеки тръгваше с тях, доколкото можеше още да ходи, или поне ги изпращаше с поглед. Никой не излезе и да ги спре. Нито дори Никулица, стратегът на Елада, сломено бе и неговото упорство. Когато стигнаха тия люде и се събраха може би до двесте-триста души при северната порта, войниците горе по кулите и стените сякаш не ги и забелязваха; едва някой ще се понадигне, едва ще извърне глава и да ги погледне. Дошъл бе последният предел на търпението. Тия поде отвориха тежката порта и пак никой не излезе да ги спре. Блъснаха и двете й поли в дебелите каменни стени с последните си сили. Дошъл бе последният предел… Войници на Самуила Мокри тутакси завардиха разтворената порта. Като се чу за северната порта, намериха се люде, които разтвориха една след друга и другите градски порти. Лариса се предаде.
Бяха хубави пролетни дни, макар едва в началото на месец бръзосок30, и като че ли природата извръщаше лице от людските беди и неволи, от людската ярост ц взаимна омраза. По хълмищата и поляните около Лариса, до самите й стени и негли повече там, дето се бе проляла човешка кръв, избуяла бе гъста, зелена трева, раззеленили се бяха върбите и тополите, цъфтяха плодни дървеса на бели и розови валма по цялото поле наоколо, също и в самия град, по изоставените дворища и градини. Върнали се бяха и щъркелите и дълго се виха над града разтревожни, докато накацаха по старите си гнезда; прелитаха от дърво на дърво, от храст на храст пойни птички, унесени в любовните си песни и в своите радостни грижи. Блестеше на слънцето сребристият гръб на Пиней, проснала се на множество завои през зеленото поле. Най-голямата хубост в тия весели пролетни дни беше по небето, дето плаваха ту самотни, ту на цели върволици светнали на слънцето пролетни облаци, сякаш в самите дълбини на прозрачния лазур, и непрестанно променяха очертанията си, цвета си сутрин или в блясъка на пладнешкото слънце, или на залез. Не спираха своя ход небесните скитници и нощем, сега с друга хубост, в сребристата светлина на месечината, която по тия дни се издигаше цяла над далечните върхове на Олимп…