Варвара, жена му, знаеше всичко; между най-приближените му люде тя имаше свои люде. Тя нямаше време да го обуздава и не можеше да го обуздае. Сега тя всичко кроеше и строеше с най-големия си син, който трябваше да стане цар. Иван-Владислав едва-що бе навършил дванадесет години, но беше много досетлив за годините си. Не беше нужно да се говори много с него, да му се обяснява и разяснява. Варвара му каза, че трябва да стане цар, а той не се учуди на това и бързо се научи да се държи като цар, доколкото можеше на своята ранна още възраст. Той се боеше от безпътния си баща, срамуваше се от него и го мразеше в сърцето си, а сега сама грижовната му майка разпалваше в него омраза към родния му баща. И вече всичко друго беше по-лесно за дръзкото момче. Варвара му каза, че трябва да се ожени и то чакаше невестата си. То караше по-малкото си братче и двете си сестри да му стават на нозе и да му се покланят; другарите си, доколкото ги имаше, караше да му се покланят още по-дълбоко и да му плащат данък — разни момчешки ценности и играчки. Слугите бягаха от него, доколкото им беше възможно — биеше ги и ги мъчеше по всякакви начини, за да усещат те неговата царска власт. С тоя свой син Варвара Аронова се готвеше да изпревари във всичко самонадеяния си мъж. Тя искаше не по-малко от него да стане царица, но не искаше да върви против волята на императора, предпочиташе да си остане майка на малолетния цар и с това да държи в ръцете си царската власт за дълги години.
Получи се най-сетне вест, че невестата на бъдещия цар е тръгнала от Цариград. Арон Мокри изпрати люде да я посрещнат чак по теснините към Траяновата врата. Тоя човек таеше някакви греховни мисли, които и не можеше да спре в своя нечестив ум, но не се решаваше да ги разкрие, а ги показваше в безсрамните си шеги. Една сутрин, докато лежаха в съпружеското си легло, той се присмя на жена си, че вече е остаряла и току започна да се дави в нечист смях:
— Тя, ромейката, дето ни иде, най-напред с мене трябва да полежи… Женихът й е невръстен… аз по-добре ще я науча… хе-хе-хее…
Жена му едва не го изгори с погледа си.
Не пощади той и детето си, и то пред други люде; все тъй уж на смях, а то беше, за да насити греховното си сърце.
— Ти, синко — каза му той със светнали очи и с криви устни, — като почне женичката ти да те мъчи, прати я при мене… аз ще я укротя по-добре…
Ала като дойде в Средец очакваната невеста, дори и той, безсрамният Арон Мокри, се стъписа. Тя беше много стара за такъв жених, който едва-що бе навършил дванадесет години; беше и много грозна, с прекалено ярко начервени страни, за да прикрие нездравата бледост на лицето си. Беше и много надменна — едва се поклони дори и пред свекъра си, едва ще пророни една или две думи на своя език. Така, изглежда, бяха я научили и тя прекаляваше в усърдието си, но това продължи малко време. Като седнаха на първия тържествен обед, тя посегна, преди да я поканят, и дигна чаша с вино. И жадно го изпи, за обща почуда; това, види се, беше слабост у нея и не можеше да я овладее. Като изпи толкова вино наеднаж, започна бързо да се разнежва и да се топи, бързо отпадна от нея, като ненужна черупка, всякакво притворство и строгост, и надменност. Разтвори уста и да се посмее, и да поговори, а и към виното посягаше още по-смело. Гостите на трапезата започнаха да се споглеждат макар да бяха виждали те и по-големи чудесии на трапезата на Арона Мокри. С това и мина донякъде, с тия погледи, с пошушвания и посбутвания — на сестрата на могъщия император се позволява и повече. Развесели се и Арон, с него и гостите му; само Варвара Аронова пазеше своето свекървино достолепие, също и невръстният годеник гледаше годеницата си някак учудено, но и с бдителни очи.