Арон Мокри прободе с ножа си севастийския митрополит и го изгори на клада. Върна той на Василия и лъжливата годеница, като нареди да я качат на едно шугаво муле, а двама от нейните придружници, които бяха останали живи, вървяха пеша след нея и така трябваше да вървят до Цариград. Те наистина вървяха тъй до Траяновата врата, където беше сега границата с Византия. Тук лъжливата сестра на императора се уплаши от него и не искаше да върви по-иататък, но двамата придружници, като бяха вече на своя земя, подкараха я насила. Богатите невестини дарове Арон Мокри задържа за себе си, като награда сякаш за унижението, което трябваше да понесе.
Тая случка се прие по цяла Византия като голяма грешка и като лекомислена игра на Василия Втори, При все че бе сразил Варда Склира и да бе пръснал неговите привърженици, Василий имаше още много и много врагове по цялата империя, които се радваха на грешките му и злословеха против него. Младият император носеше тежък товар и черна сянка върху себе си най-напред поради своята майка императрица Теофано, която помогна да бъде убит вторият й мъж и искаше да се омъжи за убиеца му. Тя беше много хубава, но беше грешна жена и я наричаха разпасана кучка.
В себе си той се срамуваше за родната си майка и я презираше, а тоя срам беше голямо бреме за сърцето му. Носеше го със скрита мъка, която не можеше да сподели с никого. И колкото беше горд по рождение, тая скрита болка на душата му го правеше още по-горд, изпълваше го с ненавист едва ли не към всички люде, с недоверие и гняв. С това императорът отблъскваше людете и те го мразеха, враговете му бяха многобройни. Ала той бе седнал на бащиния си престол, след като бе надвил един опасен свой съперник, и всички се бояха от него.
Василий чу и сега за злословията против него — винаги имаше кой да му донася, но те не разколебаха неговата самоувереност. Той знаеше в себе си, че бе постъпил правилно и бе постигнал своята цел. Той нареди тая игра с Арона Мокри най-напред за да го унижи, да го направи смешен и жалък; ако пък средецкият комит би приел играта му, би станал негов послушник. И най-сетне, както и стана, той би предизвикал императора да дигне меч срещу него. Василий бе предвиждал трите тия възможности и в третата бе сполучил.
Той не искаше да знае за безбройните глупци и слепци в обширната си империя и не почете дори най-приближените си помощници, да им обясни какво бе целил и какво бе постигнал с тая своя игра. А тя продължаваше. Щом се получи в Цариград вестта за мъченическата смърт на севастийския митрополит, Василий прогласи война срещу България и спомена името на нейния цар-скопец само с думи на голямо презрение. Надигна се срещу него още по-голяма вълна на недоволство и неодобрение, но той никого не питаше и от никого не се боеше. Не зачете дори и своя пръв пълководец Варда Фока, който по това време пазеше пределите на империята откъм изток. Василий бързаше и поради своя гневлив нрав, и поради своята младост — по това време — лятото па 986-а година — той едва-що навършваше тридесет години.
Не дочака и времето да се поразхлади, ами дигна войската си посред лято, по най-големите горещини. Нареди всичките му войски по тия предели на империята да се съберат в Одрин и останалите по-нататък, доколкото ги имаше — в Плъвдив. Той самият тръгна от Цариград с главните сили. Взе със себе си и Лъва Дякона, който по това време беше един от най-добрите книжовници и летописци на Византия; Василий Втори не даваше вид, че обича славата, държеше се строго и най-скромно между людете си, но в себе си вярваше, че е роден да стане велик император, с велики дела и поведе книжовника, който трябваше да бъде с него като жив свидетел на историята.