В Одрин се събра войска до двадесет и пет хиляди души и в Плъвдив се присъедини към нея още една мерия32. Тук, в Плъвдив, той остави с три хиляди войници Лъва Мелисин, който трябваше да пази проходите по Хемус откъм Мизия, за да не се появи оттам българска войска в гърба на главните ромейски сили.
Едва оттук, от Плъвдив, Василий подреди войските си за боен поход право срещу Средец. Уверен, че ще вземе бързо тая голяма българска твърдина, той кроеше да стигне и до Ниш, та да разкъса България на две половини и така по-лесно да я покори. Начело на войската му вървеше един отред от леко въоръжена конница, на около две хиляди сажена пред главните сили. След тая предна част вървеше друга една, много по-голяма част, също конница, но въоръжена с тежки копия и мечове, с тежко бойно облекло — шлемове с високи гриви, брони, железни раменници, лакътници и наколенници, тежки подковани обуща. След тях вървеше пехотата, по трима в редица, полк след полк; тя също беше въоръжена с мечове и щитове, но които полкове носеха тежки копия, не носеха лъкове и колчани. Имаше цели полкове само от стрелци, които бяха въоръжени тъкмо с лъкове и големи торби със стрели, с къси копия. Цялата пехота беше добре въоръжена, облечена в желязо и здраво обута; начело на всеки полк яздеше войводата му и неколцина от другите началници, също на коне, а останалите му началници яздеха ту от едната, ту от другата страна до самия му край. След пехотата вървеше главната част на конницата, след нея се клатушкаха на тежките си колела бойните машини — обсадни кули, балисти, катапулти, тарани, а на края пълзеше обозът, следван, пак на няколко хиляди сажена, от един отред лека конница, която пазеше гърба на войската. Облак жълтеникав прах, дигнал се ниско над пътя, в нозете на войниците и конете, над самите им глави, се влачеше заедно с тях, повлякъл се бе и след тях като огромна опашка, която чезнеше далеко назад. Шлемовете на войниците, оръжието, облеклото им, лицата и дори веждите им бяха покрити с прах, обилната пот чертаеше вадички по страните им, белееха се само очите или зъбите между сплъстени в прах и пот бради и мустаки. Но жарките слънчеви лъчи проникваха и през тия гъсти валма от горещ прах, блестяха на слънцето широките острия на копията и секирите, шлемовете и желязото по облеклото на войниците, позлатата по началниците им. В тия юлски дни по небето нямаше нито едно облаче, а и то изглеждаше някак избеляло и сякаш също забулено в горещ прах. Ту по-близо, ту по-далеч от пътя се надигаха гори, неподвижни в застоялия въздух, та и оттам не полъхваше никаква прохлада. Намалели бяха и водите на Хебър33, а потоците, които пресичаха пътя, бяха и съвсем пресъхнали. Когато се чуеше да зашуми вода край пътя — реката или някой скрит в храсталаците извор, войниците се хвърляха нататък на тълпи, блъскаха се и се караха с продрани гласове, газеха във водата, а други лягаха върху нея и пиеха досам нозете им дигналата се мътилка. Пътуването продължаваше от сутрин до вечер, едва на пладне войската се отбиваше встрани от пътя за непродължителна почивка и докато получи обеда си. Тръгването и спирането се известяваше с остър вой на медни тръби, войниците ги очакваха и ги забелязваха отдалеко как блясваха в прашния въздух, преди още да чуят познатия звук.
Някъде по средата на дъгата, негли безкрайна колона се движеше арменската пехота на императора и сам сред нея, върху своя едър кон, яздеше той — Василий Втори. Тая войска от две тагми34 наемници-арменци беше като лична стража на василевса, най-добре въоръжена, най-добре платена, но и със строг ред; нейното оръжие беше по-тежко, по-тежки бяха и грамадните й щитове от биволска кожа, и облеклото й беше цяло в мед и желязо, ала нито един от тия войници не се откъсваше от редиците да тича за вода, преди да се чуе знакът за почивка. А сред тях беше императорът — и той цял в желязо, дигнал едрата си глава, изпънал широките си рамена, сякаш и не усещаше огъня на юлското слънце.
Войската вървеше по цели дни и безкрайният прашен облак с нея, над нея, като че ли върху отмалелите рамена на войниците. Не се чуваха ни викове, ни песни, рядко ще проговори някой тук или по-нататък, ще изругае някой или ще кресне сърдит началник, или ще се дигне врява, когато се втурнат войници за вода близу до пътя. Чуваше се непрестанно само глухият тропот на войнишките стъпки или на конските копита, разбърканият, безреден удар и звън на оръжията, късото сблъскване на два щита и, на края на дългата колона, тежкото друсане и търкаляне на бойните уреди и обоза, оглушителното скърцане на безброй колелета. В пресъхналия прах, който пълнеше очите, засядаше в гърлото, скърцаше между зъбите, под слънчевия пек, в затопленото облекло, с тежкото оръжие на кръста, на рамената им; войниците си мислеха, че пътуват през самия пъкъл и пътят им няма да има край. Заповядано беше да вървят и те вървяха. Никой не помисляше да се спре, да се върне. Страшна и непреодолима беше силата, която бе ги направила войници, караше ги да вървят по тоя път и навсякъде, караше ги да се бият и да мрат — страшна сила, тайнствена, незнайна, но беше с тях, в тях, по петите им. Императорът беше нейният най-голям заповедник; след него беше началникът, след него — по-малкият началник; неин заповедник беше и глашатаят, който свиква войниците. Те всички заповядваха на войника, караха го да носи оръжие, да върви по цели дни, да се бие, те можеха и да го убият. И всичко това изглеждаше по-иначе, когато войникът беше сред другите войници, заедно с тях, изглеждаше като нещо редно и свое, дори понякога беше и весело, и приятно, сладостно — когато изпревариш врага и го убиеш, когато влезеш в чуждата страна, в чуждия град, когато можеш да напълниш торбата си или да уловиш жената на врага…