Василевсът яздеше сред войниците си, понасяше всички мъки на тежкия поход, но само той между тия десетки хиляди мъже вървеше по своя воля и знаеше накъде върви. Той бе тръгнал да порази българите и да ги покори, след като бе принуден да търпи десет години, откакто беше василевс, тяхната дързост и всичките им предизвикателства, та дори в известни часове и да се бои от тях за империята си, за трона си. Те бяха отхвърлили ромейската власт от Горна Мизия, бяха заели цяла Тесалия, също и Епир, бяха посегнали към Сер и непрестанно нападаха западните предели на империята. Сега Василий Втори бе тръгнал да ги усмири завинаги и да ги подчини на своята воля. И вървеше уверено напред, към самото сърце на тая страна, но също тъй и към нейните богатства. Едва на петия ден след Плъвдив, когато войската му бе навлязла в гористите и стръмни теснини към Траяновата врата, където беше и сегашната граница с българите, той почувствува някакво безпокойство в сърцето си, някаква неясна тревога. Гъсти гори и стръмни скали и ридове се издигаха от двете страни на пътя, едва ще се поотдалечат за малко и пак се надвесват над него, сякаш да го пресекат, сякаш да го преградят за тая многобройна войска или да се сгромолясат върху нея. Беше по-прохладно тук, шумеше успоредно с пътя бистра планинска река, ала високите дървеса и стръмнини често се надвесваха над самия път, та закриваха дори небето и прохладата, която полъхваше от тях, като че ли проникваше до самото сърце на императора. Боеше ли се той? От какво се боеше? В храброто му сърце бликна гняв, той махна с ръка, притичаха с конете си към него млади протокелиоти35.
— По-бързо, по-бързо! — изрече василевсът, без да ги погледне.
Те се спуснаха да предадат повелята му и не след много време, като започна от челния отред, безкрайната желязна колона на ромеите запълзя по-бързо по стръмния път през планините като огромно влечуго, което избързва към дупката си, заклатиха се и заподскачаха най-подир и тежките бойни машини…
Още щом излезе многохилядната византийска войска в равното Средецко поле, насочи се към Средец. Тук-там по предгорията от двете страни на пътя, по височините в подножията на Витош, също и по отсрещните височини се виждаха стражеви кули и малки твърдини, ала ромеите сякаш не ги и забелязваха. Ромейските редици се движеха по пътя, и тук в облак прах, през който блестяха оръжията и доспехите им, но се появиха сега и знамена по челните редици на полковете. Движеха се бързо, за такава голяма войска, самоуверено, ала началниците и, на първо място, императорът, а също и мнозина от войниците, забелязаха, че българите не бяха изненадани от тяхното появяване. По цялото поле наоколо тоя ден не се виждаше жив човек от местните жители. По селищата край пътя, където войниците се отбиваха да търсят вода, ги посрещаше само кучешки лай. Рядко ще се забележи някой българин по стражевите кули или по малките твърдини, ще се мерне за един миг и пак ще изчезне зад стената. Местното население се криеше или беше изтеглено някъде, кладенците бяха напълнени с камъни, вадите низ полето или по селата бяха пресъхнали, види се, бяха отбити по-далеко от пътя.
Колкото полето около Средец беше безлюдно и пусто, толкова стените и кулите на града бяха отрупани с люде и отдалеко още се чуваха виковете им. Ромеите се настаниха близу до града и после го обсадиха бързо, според най-доброто военно изкуство. Бързо настаниха те и бойните си уреди, начесто един до друг около целия град. Имаше стенобитни уреди, стрелометни и други някакви, каквито българите не бяха виждали и едва сега трябваше да изпитат силата им, а пред всяка градска порта, на определено разстояние, бяха натъкмени по един или два „овни“. Ала това изобилие на уреди като да развеселяваше българите, вместо да ги уплаши. Те се трупаха по зъбчатите крепостни стени и кули да наблюдават приготовленията на ромеите, махаха им отгоре и викаха по тях, ругаеха ги и ги проклинаха, заплашваха ги и им се присмиваха. Ромеите бяха по-сдържани, но и по-самоуверени. Все пак мнозина от тях се чудеха на неуместната развеселеност сред българите.