Това оживение по стените на обсадения град се дължеше най-много на Арона Мокри. Той научи за настъплението на ромеите още преди да преминат българската граница. Това го уплаши, но дойде и като облекчение за него. Той веднага изпрати вест до Самуила, но с такива думи, че съвсем да прикрие своите доскорошни опити да се подчини на ромейския император и да се съюзи с него срещу родния си брат. Арон се боеше повече от Самуила поради това свое, макар и неизвършено докрай престъпление и олекна на сърцето му, когато можеше да каже на брата си, че императорът се приближава към Средец с оръжие. Самуил със същите люде му върна вест, че ще дойде с войска. Не каза нищо повече, но Арон повярва, че той не знае за връзката му с Василия. Върна се смелостта му, развесели се — лесно преминаваше той от едно настроение в друго и не можеше да понася дълго каквато и да е грижа, болка или скръб. Винаги беше склонен да махне с ръка, да обърне гръб, да се подиграе, да си затвори очите, да забрави и когато не му стигаше смелост за това, посягаше към виното.
За отбраната на Средец повече мислеше жена му Варвара, също и Кракра, който отдавна вече бе прогласен от царя за войвода. Те двамата решиха и пратиха вестители с повеля да се разбяга и изпокрие цялото население от двете страни на пътя, по който се приближаваха ромеите, за да не може врагът да го използува за каквото и да е, дори и за едно гърне вода. Оставили бяха войници по всички кули и твърдини да ги бранят, но ромеите не се спряха никъде чак до Средец. Голямата част от войската, която се събра от Средецката и Струмишката област, се прибра зад стените на Средец. Кракра остана да брани своите две по-главни твърдини при Перник, горната и долната, с него остана също и по-младият му брат Ранчо в своята си крепост. Засилиха с войска също и Бояна. Така всичко се изпокри и заседна зад стени и кули или забягна по-далеко, всичко бе приготвено за отбрана, макар и набързо. Арон Мокри ходеше на кон из града с една малка дружина или се изкачваше по стените и кулите и навсякъде предизвикваше шумно оживение. То беше повече от лекомислие, но беше и от безстрашие, особено като получи известие, че и Самуил ще се притече на помощ. Неговите гласовити разпореждания, грубите му шеги и ругатни развеселяваха войниците, а като се появиха ромеите и обсадиха града, той заповяда за обед да се раздава на всички войници и вино, изнасяха се бъчви с вино и по градските стъгди за средецките граждани и за побягналите в града селяни. Варвара Аронова и сама се ободряваше от това настроение на людете, но каза на мъжа си:
— Ти във всичко с вино. В него ти е всичката сила.
За Самуила, когото мразеше с цялото си сърце, Варвара нищо не продумваше, ала сега, пред страшната опасност, повече на него се надяваше и го очакваше.
Още на втория ден след обсаждането на Средец Василий заповяда пристъп. Градът беше обхванат от всички страни, пристъпът също започна едновременно от всички страни. След едно не много продължително колебание нахвърли се срещу стените с бойни викове и молитви почти цялата ромейска пехотна войска, спешена беше част и от конницата. Най-напред започнаха да действуват тараните — „овните“, пред всяка порта. Те бяха дълги, тежки греди, с тежко желязно чело на предния край, което приличаше на овнешка глава. Гредата се залюляваше на особен лост и с цялата си тежест блъскаше желязното си чело в портата. Още при първите удари портите започваха да пращят и да се разтърсват застрашително. Действуваха и катапулти, които пращаха с голяма сила камъни в стените, а много от камъните прехвърляха и високите стени, падаха по поляните около града или в самия град, където разрушаваха цели къщи, убиваха люде. Действуваха и стрелометателните уреди, които пращаха отвъд стените и по самите стени рояци от стрели и къси копия. Действуваха и няколко ргнеме-тателни уреди, които прехвърляха през стените, пък и по самите стени, по кулите, пламтящи кълба сред облаци от пушък. Налитаха срещу градските стени и хиляди войници, надигнали високи стълби, които слагаха по стените и бързо се катереха по тях, дигнали над главите широките си щитове. Домъкнати бяха до самите стени и подвижни обсадни кули с широки площадки по на няколко ката, свързани със стълби, най-горната на равнището на крепостните стени, и оттам можеха да се прехвърлят върху самите стени, отеднаж по двайсет и трийсет войници. Всичко се извършваше бързо и с голям устрем. Бързаха и самите войници, макар и без въодушевение; бързаха зад тях и началниците им, които подвикваха да ги насърчават, да ги подканят. И едните, и другите вярваха, внушено им беше, пък и така изглеждаше, че градът не ще може да устои дълго на напора им. А най-много от всички бързаше Василий Втори. Тоя събуди днес войската си още по тъмно и с тия две думи: