— Настъпвай веднага!
И все едни и същи бяха думите му, откакто започна пристъпът:
— Бързо! Не губи време! Тръгвай!…
Василевсът беше нетърпелив, но и голяма сила напираше в гърдите му. Силата си и нетърпението си предаваше на войската. Той яздеше с приближените си току зад самата войска, спираше коня си ту тук, ту там, заповядваше, разпореждаше се, влизаше дори в самите войнишки редици и войниците му го чувствуваха зад гърба си, по петите си.
Отбраната на българите беше жива и упорита. Зад градските врати бяха струпани грамади от тежки камъни, за да ги подпират и затварят дори ако самите врати бъдат пробити или съборени. Горе по стените и кулите войниците дочакваха със стрели, копия, мечове, секири, палици, бойни вили и куки ромеите, които успяваха да се изкачат със стълбите и обсадните кули; завързваха се къси схватки и ромеите биваха събаряни надолу, българи проникваха и по кулите им, та се случи на няколко пъти да ги отвличат с подвижните кули. Бързо биваха загасвани и огнените кълба, които прелитаха над стените, пожарите, които предизвикваха. Жени, та и деца, също и по-стари мъже, които не бяха във войската, събираха стрелите и късите копия, които хвърляха ромеите, и ги носеха на своите войници по крепостните кули. И днес, през време на боя, бодър, дори весел дух бе обладал всички в обсадения град. Всички средечани се трупаха към стените и кулите — да гледат или да помагат, доколкото беше нужно и възможно, да насърчават войниците с викове и песни, да им носят вода, храна и всякакви плодове, които зрееха вече по градините. Арон Мокри в пълно бойно облекло и въоръжение ходеше навсякъде, където можеше да подтикне, да насърчи. Беше много смел, като ходеше по стените, досетлив и остроумен в грубите си шеги. Днес той беше обладан от някакъв ведър дух, от радостно, възродително разкаяние за всичките си предишни грехове — те все идваха в паметта му, искаше да бъде добър, справедлив, искаше да победи, да посрещне Самуила с победа. Той взе участие и в някои сблъсквания по стените и не се боеше, че може да загине, дори, разчувствуван, разтъжен за себе си до сълзи, искаше да загине от вражески меч: нека всички видят — и Варвара, и брат му Самуил, какъв е той, Арон Мокри, нека видят, че е герой и мъченик и нека го пожалят, ако имат сърце. Навсякъде се чуваше плътният му глас, навсякъде се виждаше широката му набита фигура и като го съглеждаха отдалеко войниците, очакваха го да се приближи, да дойде при тях, да го видят по-отблизу. Людете, които го придружаваха, също бързаха след него весело и бодро, а той ги развеждаше по всички стени и кули. Които познаваха разпуснатия му нрав, не можеха да се начудят на тая промяна с него — той застана в тоя обсаден град като истински вожд.
Първият пристъп на византийците беше отблъснат. Те се отдръпнаха от стените, изтеглиха и машините си; край стените и пред затворените градски порти останаха само труповете на избитите им другари, а те не бяха малко. Бяха последните дни на месец юли и като се оттеглиха войниците назад, плувнали в пот, опръскани с кръв и опушени, с отпуснати ръце и мрачни лица, мнозина от тях повториха почти едни и същи думи:
— И бог помага на тия диваци. Огън сипе от небето…
Задъхани, с пресъхнали, напукани устни от жажда, те се оглеждаха за някоя сенчица, да подслонят поне глава. Горещината беше голяма. Но там с тях беше и василевсът им. Той също стоеше облечен в желязо под жаркото слънце и като че ли не се боеше от небесния огън — още по-голям огън бушуваше в сърцето му. Това беше яростта му срещу българите, а също и една влудяваща го мисъл, която все по-настойчиво се прокрадваше и се застояваше в ума му, че тоя негов поход срещу България беше прибързан, беше една нова грешка. И едва-що бяха се оттеглили войниците му от стените, той заповяда нов пристъп. Следван от приближените си, императорът подкара коня около града, през навалицата на войниците, като че ли всекиму поотделно да повтори своята гневна заповед.
Те се нахвърлиха отново срещу обсадения град с отчаяна ярост, пеейки молитви с прегракнали гласове. Беше към пладне, слънцето бе се издигнало на най-високата си точка и изливаше огъня си право върху главите им. Нека! Те се втурваха към стените, теглеха машините си още по-бързо, катереха се нагоре, тласкани от сляпа ярост, ала връщането им назад, второто им отстъпление стана още по-бързо. Сподири ги от високите, назъбени стени и кули тържествуващ, победен вик — викаха отгоре българите, ругаеха врага, размахваха оръжия срещу слънцето, за тях нямаше огън, ни пек, ни жажда…