Младият човек долови в нейния глас презрението й, постоянното й недоволство, враждата й. Помислил бе да поседи с нея край огнището, припламнала бе отново някогашната му обич към нея, ала и тоя път се бе излъгал. Обърна се сърцето му, обърна се и мисълта му. Той стана и каза хладно, като да предаваше чужда поръка:
— Утре заминавам за Охрид. Може да ида и по-далеч. Ще се бавя по-дълго време. Нужно ли ти е нещо?
Агата стисна дървените подпорки на стола, дигна към него лице, което бързо се покри с гъста руменина, очите й гневно заискряха:
— Аз не мога да живея повече тук! — тръсна тя малката си глава. — Не мога да живея повече в тая дива планина!
Гневно блесналите й очи пак плувнаха във влага, острият блясък на черните й зеници се преля и се стопи в блясъка па едри сълзи, които се търкаляха бързо-бързо по двете й пламнали страни. Тя гледаше упорито мъжа си и с тия горко разплакани очи, устните й, алени и влажни, потреперваха — тя търсеше думи, напрягаше се да изкаже кипналия си гняв, набраната си мъка. Самуил чакаше. После той наново седна срещу нея.
— Агата, не мислех, че ти вече дотолкова… Ти трябва най-сетне да приемеш тоя дом като свой. Роди ни се дете…
— Ти ме излъга.
— Никога не съм те лъгал.
— Да бяхме живели поне в Охрид.
— Тук е нашият дом. В Охрид ние нямаме истински дом. Там, ти знаеш, на долния кат е управлението на областта, на горния кат живее по ергенски Мойсей, има и още две-три стаи, колкото за нощуване. То не е жилище за тебе.
В Охрид има и други къщи. Би могъл да наемеш. Самуил забеляза как бързо пресъхнаха обилните й сълзи, изсъхна някак и блясъкът на очите й, тя го гледаше с омраза. Но той не промени своя примирителен, сговорчив тон:
— Ти не бива да искаш от мене ненужни неща. Нашият дом е тук.
Малките ръце на Агата отново стиснаха подпорките на стола, тя дори се приподигна към мъжа си:
— Дом! Кръвта ми замръзва между тия стени. Няма с кого да разменя две думи. Ние сме всичко девет жени в цялата къща, трябва да дружа с кърмачката, със слугините си, други жени тук няма.
— Тук съм аз, детето ни. Слез долу, в селището, и там има живи люде. Ние и в Охрид отиваме доста често. Намери си и някаква работа, Агата, вземи къщата в ръцете си.
Тя се отдръпна цяла в дъното на широкия стол, като че ли се боеше да не я удари. Тя винаги се прибояваше от него. Не се реши и сега, макар толкова гневна, да изрече тежката дума, която изгаряше езика й: „Мъчител!“ Само очите й, широко отворени, го гледаха със същия сух, остър блясък и червенината по лицето й отеднъж изчезна. Самуил пак се опита да я успокои, да я вразуми:
— Най-после и не е време сега да се занимаваме с нашите работи, да редим нов дом и… Настана неспокойно време. Ти чу, царят е умрял. Аз трябва да ида в Охрид още утре.
Тя нищо не отговори и само притвори очи. Той стана, улови ръката й — мълката, нежна ръка беше студена. Младата жена нито се помръдна. Самуил бе мислил и да нощува в общата спалня — толкова много бе мръзнал през последните дни, беше и много уморен. Студената неподвижност на жена му го отблъсна. Той отпусна ръката й. Агата продължаваше да седи присвита в стола, с наведени очи. Тя чакаше той да си отиде.
Самуил мина в спалнята — да види детето. Дойката го приспала и сама бе задрямала край люлката му. Но тя дочу в дрямката си стъпките на младия мъж, тихия шум на късата му връхна дреха от тъмночервена двойно обработена кожа и веднага скочи. Поклони се доземи пред него и се отстрани заднишком. Самуил забеляза, че тя го поглеждаше скришом, крадливо изпод спуснатите си клепки, а лицето й изразяваше смирение и покорство. Той се надвеси над люлката. Момиченцето спеше със зачервено лице, по челцето му бе избила пот на ситни капчици. Самуил погледна огнището, дето горяха цяло купище цепеници, и отново премина в дневната стая на жена си.
— Оттатък е много затоплено — — каза той. — Не е добра за детето такава топлина.
Агата нищо не отговори.
Той се спря със запалена свещ в ръка пред вратата на бащината си стая. Отключи я. Влезе вътре, затвори вратата след себе си. Въздухът в стаята беше тежък и лепкаво студен. Никой не беше влизал, след като изнесоха мъртвото тяло на комит Никола, и всичко беше както преди, докато пребиваваше тук старият човек. Той като че ли бе излязъл за малко, та и леглото му го чакаше в ъгъла, с нахвърляните върху него меки кожи, които служеда за покривки и завивки на стареца. Ала все пак тук бе влизала смъртта, студено и празно беше огнището, студен мрак се спотайваше по ъглите. Самуил не се и обърна да погледне в треперливия мрак наоколо, свещта блестеше в очите му. Близу до огнището имаше малка вратичка, той отключи и нея. Пламъчето на свещта освети стая с нисък таван.