Самуил Мокри кроеше да обгради ромеите и да ги нападне в стана им при Щипоне. Войниците му бързаха с всички сили, за да ги настигнат, докато бяха те още в нощния си стан. Там, вече близу до ромейския стан, Самуил смяташе да даде на войниците си къса почивка и после да нападне ромеите, преди още да се раздени. Ала дойде непредвидена пречка.
Българската войска се движеше в нощните тъмници и само звездите светеха горе по ведрото небе. Войниците вървяха слепешком в безлунната нощ, капнали от умора, и ги водеше само далечното сияние на звездите. Те посягаха, търсеха се в тъмнината да се докоснат, притискаха се един към друг, подвикваха си, бояха се да не се загубят. Не се загубваше никой и никой не изоставаше, макар да имаше войници, които вървешком се унасяха в сън от преголяма умора. Цялата българска войска негли бе завладяна от една и съща мисъл — да върви, да върви напред, та дори и Арон Мокри се клатушкаше мълчаливо на коня си, не отваряше уста да изругае по навика си тъмнината, лошия час или тоя, който бе повел всички тия люде, или поне коня си, който често се спъваше по неравния път. С войската яздеше и цар Роман, търпелив и покорен както винаги. Една малка дружина конници вървяха като предна стража и не много далеко след тях, начело на цялата войска, яздеше Самуил Мокри. Всички знаеха, че той беше напред. Той водеше, той не спираше и всички вървяха след него. Между началниците и людете му, които яздеха веднага след него, беше син му Гаврил-Радомир. Момчето едвам се държеше на коня от умора, беше като упоено от пресладкия младежки сън, който все току затваряше хубавите му очи. До него яздеше Радой, коляно до коляно, и често го прихващаше през кръста — пазеше го да не падне от коня, подръпваше го да се събуди. Самуил яздеше пред всички, водеше всички тия люде и не се извърна нито еднаж да потърси с очи в тъмнината своя син.
То се знае, българската войска вървеше по-бавно сега, в тъмната безлунна нощ, но вървеше и вървеше, приближаваше се към вражия стан. Рамо до рамо, лакът до лакът. Всеки се ослушваше в стъпките на другаря си, ще потърси с лакът в тъмнината лакътя му или дори ще сложи ръка на рамото му. От време на време ще изскочи в тъмнината някой от съгледвачите и ще тръгне редом със Самуила, ще зашепне приведен близу до ухото му, ще му каже какво е видял и чул за ромеите…
Неочаквано, право срещу българската войска, блесна и полетя от небето необикновена звезда. Тя се приближаваше стремително и растеше все по-голяма всеки миг, пламна, озари цялото небе, надвеси се над войниците, сякаш да се излее върху тях като жив огън. Глух, многоглас стон премина през цялата войска, прелетя над завоите и кривулиците на пътя. В блясъка на пламналата звезда се виждаха разкривени лица, ужасени очи, ръце с разперени пръсти, които се размахваха в отчаяние. Цялата войнишка колона, проточила се на хиляди сажени по пътя, сега отеднаж се събра и се сгъсти, сякаш да се провре, да се скрие някъде като подплашено влечуго, ала нямаше къде да се промъкне и се спря там, настръхна в ужас, спотаи се, замря. Някои от войниците се отпуснаха на колена пред невижданото чудо, други се присвиха ничком в нозете на другарите си, да не виждат небесния огън. Уплашени коне скачаха на задните си нозе, блъскаха се един в друг, зачуха се къси сподавени подвиквалия, тревожно цвилене, тропот на копита. Дългата и гъста войнишка върволица не се помръдваше ни стъпка напред, а там, пред всички, стоеше Самуил Мокри, стиснал здраво юздата на своя кон. Великият войвода бе дигнал побеляло лице срещу пламтящата звезда, очите му проблясваха втренчени под сенника на шлема. Той седеше на седлото, скован от изненада и голям страх пред небесното чудо, конят му под него цял потръпваше с вирнати уши. В следващия миг Самуил дигна ръка и направи широк кръстен знак на гърдите си, прошепна с пресъхнали устни:
— Помилуй, боже, спаси…
А откъсналата се от небесната твърд звезда потъна зад тъмните върхове на дървесата право насреща и угасна. Угасна за миг всяка светлинна и зрак над цялата земя. После пак се отвори горе тъмното нощно небе, засия тихо Млечният път, затрептяха и всички звезди. Всичко това продължи само няколко мига. Самуил Мокри стоеше все още неподвижен срещу току-що станалото небесно чудо, притиснал смирено ръка на гърдите си. Небесен знак бе пресякъл пътя му. Не — той не биваше да продължава нататък, преди да настъпи нов ден. Пред него беше лош час и ето тайнствени неземни сили го спираха, пазеха го да не би да се срещне със смъртния си враг в лошо време. Това беше може би небесна помощ на светеца невенчан цар и негов роден брат Давид, който искаше да запази и него, и войската му. Нека отмине тая нощ с всички свои добри и лоши часове и поличби, нека изгрее нов ден, с ново щастие. А врагът? Врагът сега може би ще се изплъзне от ръцете му, но нека! Ако е рекъл бог, той пак ще го настигне… Самуил се огледа. Малко по-нататък се разтваряха от двете страни на пътя доста широки поляни. Той подкара коня, следван от людете си, и като излезе на по-широко място край пътя, нареди цялата войска да се разположи на нощна почивка…