Рун леко се поклони и великият войвода се учуди на поклона му — започнал бе да се опитомява дръзкият богомил. Ала в следващия миг богомилът показа истинския си нрав. Той извади от пазвата си Ароновото писмо до Василия, подаде го на Саумила и рече мрачно:
— Ето още един цар български.
Самуил Мокри го погледна за тия негови думи, но нищо ие попита. Взе смачкания свитък и мигом го разви. Още като прочете първите няколко реда, лицето му взе да побелява и бързо побеля цяло, като на мъртвец. Нямаше никакъв друг външен признак на вълнението му. Брат му Арон пишеше на ромейския василевс: „… Прочетох дума по дума, каквото ми пише, царство ти, и приемам всичко, каквото ми пишеш дума по дума. Благодарен съм за твоето покровителство и за волята ти да ме подкрепиш във всичко и като ме признаваш и наричаш български цар, аз наистина съм цар и ще се въздигна пред всички и над всички в моето царство. Аз и всички, които са с мене и след мене, сме твои покорни слуги и твои най-верни приятели, това да се знае, и ако ти дойдеш при нас с войска, ние ще те посрещнем с хляб и сол, а не с оръжие и ще бъдем с тебе. Които са против тебе, ще бъдат и против нас, а и ние ще бъдем против тях, макар и родният ми брат да бъде. С мене са мнозина от болярите и войводите и много от войската, а като се дигнем с тебе срещу скопеца, ще се дигнат и другите с нас, които не искат да им бъде цар един безбрад скопец и моят брат за втори цар, който взе от болярите и от манастирите също, за да даде на нищите, а ограбените още не са забравили грабежа му и само страхът им е голям от него. Ако ти ми изпратиш тук до двадесет хиляди души добри войници, всичко ще бъде добре и аз ще ги водя като цар на тоя народ. Това е, което искам от царство ти и никога няма да забравя доброто ти ни аз, ни децата ми и во веки веков ще бъдем с тебе и след тебе във всяко нещо. Чакам да ми кажеш кога ще дойдеш или ще ми пратиш някого от войводите си с голяма помощи кога да започна аз, което е нужно да върша. Арон цар български до втория Василий, могъщ василевс на ромеите и мой брат.“
Прочете Самуил Мокри това писмо и още един път го прочете със същото побеляло лице. Като го свиваше отново, той попита с угаснал глас:
— Ти прочете ли го?
Богомилът кимна:
— Трябваше да зная що да правя.
Самуил Мокри облиза устните си и сякаш с това се върнаха всичките му сили. Той прегъна писмото и го мушна в пазвата си, сетне каза остро:
— Тръгваме веднага за Средец.
Тоя път той не предизвести с нищо царя — искаше да бъде сам в последната разпра със своя брат. Те тръгнаха с богомила за Охрид, след тях яздеше само Радой, който се мръщеше, че редом с господаря му яздеше един богомил. А Самуил често се обръщаше към спътника си и го разпитваше за всяко нещо в Средец и най-вече за своя брат. В Охрид Самуил Мокри престоя само едно денонощие, в тамошната си къща, която бе издигнал наскоро в широкия двор на вътрешната крепост. Тръгвайки на другия ден за Средец, той поведе и сина си Радомира. Може би с такава някаква мисъл — да тласка своя син срещу самия живот, за да расте и се учи в самия живот, Самуил го водеше със себе си и на война още невръстен, взе го и сега. От Охрид Самуил Мокри поведе и двесте войници, по сто взе също от Обител, от Прилеп, от Скопие, от Велбъжд, а от Перник поведе и Кракра също с двесте войници, та в Средец влезе с голям полк.
Така нареди Самуил, че се спря пред западната средецка порта по тъмно. Портата беше вече затворена, но като разбра стражата кой искаше да влезе в града, тутакси я отвори, макар по такова късно време. Щом влезе в града, Самуил Мокри взе една дружина и оттук, но то беше повече за да хване и тукашната войска, която постави под заповедите на Кракра. После великият войвода обсади с войска в едно и също време Ароновия дом и домовете на всички средецки боляри и военачалници, които богомилът посочи като привърженици на Арона. Самуил влезе в братовия си дом с две десетки войници, за да изненада и задържи той самия Арона, също и снаха си Варвара. Ала в комитския дом не завари нито Арона, нито жена му. Започнали бяха летните горещини и само преди два дни Арон бе заминал за Разметаница с цялото си семейство, да чака, види се, там, на прохлада, отговора и помощта на ромейския император. В Средец той бе оставил най-голямото си дете Иван-Владислав — да има и в Средец свой най-близък човек.
Като видя Самуил племенника си и разбра, че само той е останал в бащиния си дом, люта болка прониза сърцето му: ето с кого трябваше да почне, с това невръстно дете, което беше кръв от кръвта му. Досега, по целия път от Преспа и Охрид, бе го владял гневът му към Арона, а сега той като че ли за пръв път почувствува каква претежка и мъчителна задача стоеше пред него. Момчето посрещна чичо си, целуна му ръка. Това още повече нажали сърцето на Самуила, защото, както бе тръгнал вече, той нямаше да се върне, нямаше да се откаже, нямаше да се спре пред нищо. А синът Аронов, при все че беше още толкова млад, досети се, че чичо му не бе дошъл за радост и веселба така неочаквано в Средец. Това прочете момчето по лицето на Самуила, но с нищо не се издаде и се опита с острия си ум да узнае повече от това, което виждаше и предусещаше.