— Оооотче наш, който си на небето… да се свети името тииии, да бъде волята ти, както на небето, така и на земятаааа…
— Ха… все се молят… — изръмжа слугата. — Молят се, а сам са-сатаната е в сърцето им, негови са те всички. Оня ден…
— Води конете.
Слугата поведе двата коня, гласовете откъм воденицата се надигнаха още по-силни:
— … не ни въвеждай в изкушение… избави нас от лукавия…
Младият воин стоеше пред отворената врата на воденицата и чакаше търпеливо. Най-сетне гласовете там вътре заглъхнаха в тих стон:
— Аамииннн…
На вратата се показа стар човек, леко приведен, лицето му беше в сянка, но бялата му коса, огряна от огъня зад него, сияеше като широк ореол около едрата му глава. Младият воин пристъпи към него. Старецът го гледаше мълчаливо, после каза с плътен глас:
— Влез, Самуиле.
Той се върна във воденицата, след него влезе и младият воин; това беше войводата Самуил Мокри — най-малкият син на охридския комит3 Никола Мокри. Около едно ниско огнище в ъгъла на воденицата бяха насядали други четирима мъже. Когато влезе войводата, единият от тях — дрипав и мръсен млад селянин, бързо се изправи с притиснати отпред ръце, като да искаше да ги скрие някъде, а очите му проблясваха на огъня уплашени и покорни. Опита се да се приподигне и друг един от седналите там, но се чу сърдито, заплашително ръмжене и той бързо се отпусна пак на мястото си. Малко встрани стоеше едно около петнайсетгодишно момиче, мършаво и дребно на ръст, но възрастта му личеше по неговото бледо тясно лице. Самуил Мокри спря поглед най-напред върху него. То го гледаше с жадно любопитство и с нескрито възхищение, големите му очи сияеха. Седналите около огъня се пораздвижиха мълчаливо, направиха място, а момичето изеднаж се сепна от захласа си, притича и донесе ниско триного столче. Младият воин седна и с привично движение попридръпна късия меч, който висеше на лявата му страна. Той огледа с бърз, разсеян поглед околните. Това бяха обикновени посетители на воденицата, каквито виждаше тук често: двама мливари селяни от близките села и двама от многобройните скитници, които все по-често срещаше по горите, по пътищата по селищата и навред.
Тия четирима мъже бяха облечени в груби конопени ризи, разгърдени дълбоко и сиви, дори черни от мръсотия, в овчи кожи, но така дрипаво и разръфано беше облеклото им, че изглеждаше чудно как се държеше по тях. Обути бяха с космати опинци, с изпокъсани навуща и пак кожи, навити, навързани, сякаш налепени по нозете им, които изглеждаха като изкоренени стебла. А единият от селяните беше бос, та едрите му стъпала, с разперени пръсти и с черни нокти, бяха посинели от студената влага вън. Той цял се бе присвил до самото огнище, гледаше тъпо в огъня и все току се чешеше и ръфаше с нокти по разголените, космати гърди, под мишниците с някакво сладостно настървение; на топло край огъня бяха се разшавали, види се, всичките му въшки. Самуил Мокри едва го докосна с поглед и усети как се надигна в гърлото му погнуса, по усети той и жал към тоя човек, горчива обида за това поругано божие подобие и гняв към някакъв виновник. Смути се младият воин от това свое чувство и неволно се огледа наоколо. Той пак срещна очите на девойчето, пълни и сега с детска почуда и възхищение. Чу се гласът на воденичаря — тих в шума на воденицата, но строг:
— Прибери се оттатък, Биляно.
Момичето изчезна в една вратичка зад воденичния камък, който не преставаше да се върти с глух шум, едва-едва потрепервайки на дървената си ос. Чу се пак гласът на стария воденичар, сега спокоен и равен:
— Янкул, донеси дърва.
Самуил изви очи към воденичаря — доловил бе промяната в гласа му. Какво си мислеше старият — та девойката беше още дете! Или може би тя носеше вече греха в себе си, макар да беше такава малка още женичка… Едвам доловима усмивка мина по тясното, възбледо лице на Самуила.
Младият селянин, който стоеше там, излезе от воденицата с бавната си, тромава походка и скоро се върна с наръч дърва, хвърли ги край огнището. Воденичарят се позабави край камъка, после се приближи, отпусна се тежко до огнището, постъкна огъня, сложи там още няколко цепеници. Рояк искри се пръснаха наоколо, облак синкав, лютив дим се дигна към ниския покрив, където зееше малък отвор, и като не можеше да мине през него, зави се на широки валма, изпълни цялата воденица. На вратата се показа слугата на Самуила, изпръхтя сърдито и блъсна вратата до самия й край:
— Язовци ли ще ло-ловите тук! Тпрр… Очите ви ще изтекат!
— Затвори — рече късо воденичарят, както се бе изправил на колена до огнището, и гледаше слугата недружелюбно.