— Виждам знаците ти… Аз пък седя в къщи или ходя из града. Ти имаш ли коне?
— Да.
— Ходиш ли на лов?
— Дааа…
— Блазе ти. Мене баща ми никъде не ме води. Само в Разметаница.
Той наведе очи тъжно, натъжи се сърцето и на братовчеда му. Иван-Владислав разглеждаше ръцете си, сякаш се учудваше, че бяха празни, и пак въздъхна:
— Аз нямам какво да ти покажа. Нищо не ми купуват. Нямам и меч като тебе.
И той протегна ръка само да докосне меча па братовчеда си, по бледото му лице се четеше незадоволен копнеж. Гаврил-Радомир му подаде меча си, както беше закачен на колана — да го види по-добре, да го пипне, ако иска.
Изеднаж по лицето на Иван-Владислав потекоха сълзи. Братовчедът му скочи разтревожен:
— Защо плачеш… Защо…
Иваи-Владислав мълчаливо обърса сълзите си с опакото на ръката и така изглеждаше още по-нажален, слаб и безпомощен. После бързо се съвзе, дигна глава със строг израз па лицето си, но в очите му все още блестяха сълзи. Той каза и като да се караше с някого:
— Аз мразя баща си! Той е лош…
Гаврил-Радомир го гледаше с още по-голямо съжаление, но не знаеше как да му помогне, как да го утеши. Иван-Владислав извърна лице:
— Ти сигурно не ме обичаш… И няма защо… с такъв баща… — Тук той неочаквано се обърна към братовчеда си, посегна да улови ръцете му и току се спря, сякаш уплашен от своя внезапен порив: — Кажи ми… защо е дошъл баща ти тук чак от Охрид и така ненадейно… Какво става, кажи ми, ти си ми като брат, ти си ми брат!
Гаврил-Радомир беше развълнуван, разтревожен за братовчеда си, но не знаеше що да му каже и само това му отвърна, за да го успокои:
— Ти не бой се…
Беше вече късна нощ; усещаше се по дълбоката тишина из цялата къща и навън, сякаш и по целия свят. Двете момчета започнаха да се умълчават все по-продължително. Вратата на стаята неочаквано се отвори и момчетата скочиха изненадани. Влезе войводата Деян Белота, следван от неколцина въоръжени войници. Той рече:
— Сине Аронов, тръгвай с мене.
Иван-Владислав се хвърли към братовчеда си, вкопчи се в него, проплака:
— Не ме давай… Ще ме убият!…
Гаврил-Радомир протегна ръка зад себе си, да го запази, и каза на войводата:
— Поставен съм тук да го пазя. Няма да ти го дам.
— То е повеля на баща ти, сине Самуилов. — И той се извърна към войниците си: — Вземете го.
Гаврил-Радомир се дръпна назад, заслонил с тялото си Ивана-Владислава, който се притискаше към него разтреперан. И когато войниците се приближиха, Радомир изтегли меча си:
— Назад! Няма да го дам!
Войводата се поколеба за миг и току направи знак на войниците да го последват. Пред вратата вън той остави един войник да пази и побърза да потърси Самуила.
Сега Иван-Владислав се хвърли върху братовчеда си, заплака с глас:
— Не ме давай!… Те ще ме убият! Ще убият и баща ми, и мене ще убият! Защо… аз нищо не съм сторил! Спаси ме…
Гаврил-Радомир го обхвана с едната си ръка, притисна го на гърдите си:
— Няма да те дам. Баща ти… но защо и ти! Върви с мене!
Той го поведе за ръка към вратата. Войникът вън им прегради път с копието, но Радомир размаха меча си срещу него:
— Махни се от пътя ми! Ще те убия!
Двете момчета се втурнаха край него — войникът не посмя да ги спре с оръжието си. Сега водеше по-малкият — Иван-Владислав. Те слязоха на долния кат по странични ходници и врати, излязоха на двора и оттам се спуснаха към Ароновите конюшни. Разбудените коняри бързо им оседлаха два коня. Не се решиха и стражите на западната градска порта да спрат момчетата. Двамата братовчеди препуснаха по пътя за Охрид.
Не след много време през същата порта се изниза цяла дружина конници. Водеше я Самуил Мокри; току зад него яздеше и средецкият войвода Деян Белота. Топлата лятна нощ беше безлунна, но по ведрото небе трептяха едри, ярки звезди и пътят се виждаше доста надалеко в тъмнината. Надалеко се чуваше и конският тропот в тишината на тоя среднощен час. Самуил бе отпуснал юздата на своя кон и сякаш се бе оставил на животното, което бързаше бодро напред в нощната прохлада.
Самуил искаше да побърза, но в същото време други негови мисли го задържаха, дърпаха го назад. Той отиваше да убие брата си, родния си брат, водеше палачите му. Когато след изричането на смъртната присъда тя се написа и подписа от всички там, които я приеха и потвърдиха, стана дума как да се изпълни и Самуил Мокри рече:
— Аз ще отида там. Не искам да се каже, че съм накарал другиго да заведе палачи при моя брат. — И добави като на себе си: — Мене се пада тая чаша да я изпия докрай…
А като тръгна в тъмнината, с него като че ли полетя и сянката на майка му Рипсимия. Той я чувствуваше ту до едното, ту до другото си рамо; или му се струваше, че я вижда в сянката на онова дърво край пътя, което се чернее в звездния зрак, и той минава с коня си съвсем близу до него. Сърцето му беше като грудка лед в гърдите и в забърканите си мисли той говореше с майка си, бореше се с нейната невидима сила. Ето, майко, накъде вървим ние с тебе, накъде бързаме и ти бързаш повече от мене, но няма да спасиш сина си от меча на палачите… Аз съм му брат, майко, и го жаля, но неговият позор и мене ме гори, и аз нося неговия позор. Да не беше идвала и ти сега с мене. С тебе ми е по-тежко, но няма да ме спреш…