Като вървеше така в тъмната нощ със сянката на покойната си майка до рамото, Самуил Мокри се връщаше в своите мисли и далеко назад, още в най-ранното си детство, в бащината твърдина край езерото. И беше повече с Арона, спомняше си всичко, що бе преживял с него и бе останало в паметта му още от детските им дни. Вървеше той насам, към по-близките им дни, стъпка по стъпка по общия им път и наведен ниско над земята, с широко разтворени очи, да не би да пропусне нещо, да не би да не забележи нещо, събираше троха по троха, капка по капка всяко добро, което бе оставил след себе си Арон. Някоя негова весела шега, която бе запомнил, или усмивка в играта, или добра дума и всяка чиста следа, която бе оставил по пътя си Арон до днешния ден… Ето, виж и ти, майко… — И той сочи разтворената си длан, но тя е лека и почти празна, едва се белеят в шепата му няколко чисти, шарени камъчета, като тия, които събираха някога с Арона по пясъка край езерото. Ето, майко: това е всичко. Ала шепата му още повече олеква, пъстрите камъчета изчезват… Така и някога. Арон му ги вземаше; ще го излъже и ще му ги вземе, ще го набие и ще му гн вземе. И все го раплакваше, колко пъти. Плачеше тогава Самуил и от мъка, че по-големият му брат го измамваше и го ограбваше, и от някаква горчивина, че му беше брат, мил брат… Самуил и сега дигна празната си шепа, да обърше студената пот по челото си, да обърше и сълзите, които бяха потекли като някога…
Сега нощите бяха най-къси, а тая нощ като че ли нямаше край. Да се свърши най-после всичко това — едно човешко сърце не можеше да издържа повече. А откога още бе започнала тая мъка с Арона, с родния брат… От най-ранно детство и през цял един живот: измами, подигравки, жестокости на по-големия и по-силния, мъчително търпение дано да се промени той към по-добро и след това още по-големи разочарования, болезнено отвращение от тоя, с когото си най-близък, разяждаща ненавист и гняв към тоя, когото трябва да обичаш и когото обичаш по рождение, по кръв. През паметта на Самуила преминаваха безброй оживели, горящи като огън спомени за случки и срещи с Арона, в които безброй пъти бе преживявал всички тия мъчителни чувства между обичта и омразата, а сега бе долетяла при него и сянката на майка им със своята майчинска любов, със своята мълчалива, безсловесна молба за милост и прошка… Самуил напрягаше очи в тъмнината, да я види по-ясно в черната сянка па оня храст, сбутваше коня да се приближи повече до нея, извръщаше глава, когато я чувствуваше до рамото си, сякаш да притисне лице до нейното лице както някога, посягаше с ръка да я докосне в празната тъмнина и се мъчеше в мислите си да й обясни всичко, молеше я горещо да го разбере, да не жали толкова много недостойния син… Не е заради мене, майко, това, което отивам да извърша. Аз всичко бих забравил, бих прогонил от сърцето си и него самия, но не мога да оставя да живее предателят и още повече, че той е брат ми, твоят син! Дори и срама бих могъл да понеса, ако то беше заради мене, но как ще се срещам с людете и какво ще им говоря, какво ще искам от тях, ако отмина измяната на брата си, ако я прикрия… Ти изпълваш сърцето ми с твоята милост, майко, а пък аз трябва да накажа със смърт, да заведа палачите, и ето как съм разпънат…
Самуил знаеше, че на три-четири разтега след него, току зад войводата Деян Белота, яздеше слугати му Радой. Той се извърна на няколко пъти да види слугата си, би желал да поспре коня, за да се изравнят коляно до коляно. В цялата тая дружина Радой му беше най-близкият човек. Радой помнеше Арона също тъй от най-ранна възраст; колко пъти бе го мъчил господарският син и колко пъти бе бягало от него бедното дете като от огън, като от чума… Радой му беше най-близък сред всички тия чужди люде и най-добре би го разбрал, но Самуил Мокри не можеше да се извърне и да му се оплаче. И нямаше кому да се оплаче, с кого да сподели мъката си, кому да каже две думи, за да пооблокчи поне с две думи сърцето си…
Най-сетне изток започна да светлее. Дървесата край пътя и трънаците, и камъните по ниските брегове се виждаха по-ясно, все по-рязко се очертаваше върху светлеещото небе тъмната маса на околните планини и ридища. Самуил като че ли едва сега дочу бодрия тропот на стотиците конски копита. Конят на войводата зад него шумно изпръхтя, а някъде по-далеко назад се чу и неясен човешки глас, види се, някой от по-малките началници, разсънил се в предутрнния здрач, се бе скарал на войниците. Чу се в храстите наблизу и плах, прекъснат птичи глас. Настъпваше новият ден.