Арон затвори очи и за няколко мига потъна в пълен мрак, премалял, загубил съзнание. Когато се съвзе отново, видя се приведен над масата, стиснал с две ръце краищата й. Простена тихо той и това беше последната му молба, последна някаква надежда за спасение:
— И децата ми… Но те… нищо не са… Аз изгорих на клада ромейския владика… Брате…
Сега Арон Мокри не се преструваше. Той изправи глава да погледне брата си, но в залата нямаше вече никой. Наведе се отново над масата и видя оставен там къс, остър нож. Тоя нож беше последната братска милост на Самуила към предателя.
— Не, не! Не искам да умра! — извика с нечовешки глас Арон, бутна с две ръце масата и се хвърли към вратата на залата, дръпна я широко, но там, пред вратата, стояха двама необикновено едри войници с извадени мечове, препасани с червени пояси. Зад тях бе застанал и Белота. Насреща, през широкото преддверие, се виждаше каменната стълба за горния кат на двореца; там, по средата на стълбата, бе застанала Варвара Аронова, обхванала с ръце двете си по-малки деца, а трето едно, по-голямо, се бе притиснало до нея. Арон я видя през главите и рамената на палачите си, видя трите си деца. Нов отчаян вик се разнесе сякаш из целия дворец:
— Варваро!…
Войниците избутаха Арона навътре в залата…
В същото време Самуил стоеше пред входа на палата в предния двор. Радой бе му довел коня и великият войвода държеше юздата, готов да се метне на седлото. Малко встрани стоеше и слугата с коня си, а по-нататък дворът беше пълен със спешени конници, всеки до своя кон. Изеднаж някъде откъм вътрешността на палата се надигна глух, проточен стон и Самуил притисна лице към гривата на коня си. Той чу и позна предсмъртния вик на Варвара Аронова. В следващия миг той се сети за войниците, които го гледаха отсреща, и се дръпна от коня.
Не след дълго от палата излезе Деян Белота, спря се пред Самуила и ясно изрече:
— Комит Арон Мокри е мъртъв. Също и челядта му, според присъдата.
Самуил едва-едва притвори очи и попита:
— Той… сам ли?
— Не — отговори войводата. — Умря под мечовете на палачите.
Самуил се метна на коня си и, седнал на седлото, каза:
— Нека останат тук петдесет войници, да предадат на огъня тоя прокълнат дом.
Той смушка коня и се втурна през разтворената порта на крепостта. След него затропотиха и конете на дружината му.
Самуил Мокри се върна пак в Средец. Нужно беше да се прогласи нов комит на Средецката област, също и на Струмишката. Писа се също писмо до царя и се изпрати с нарочни люде. Като се извърши всичко и докрай, което беше нужно, за да тури ред в тия две области, Самуил напусна Средец.
След него тропотеше с коня си само Радой — слугата му. Ден след ден те отминаха и Перник, и Велбъжд, и Скопие, и Прилеп, и Обител. Спираха се само колкото да се нахранят, да сменят конете, да прекарат късата лятна нощ. И говореха само което беше най-нужно; умълчал се бе и Радой. Умълчал се бе тоя път слугата, но още като тръгнаха от Средец и надалеч по пътя Самуил усещаше, че той все искаше да се приближи повече, да му каже нещо по-важно. Най-после Радой се реши. Избърза, докато се изкачваха по завоите на Бабуна, конете им почти се изравниха и той подзе изтихо, приведен към господаря си:
— Те двамата са по-побягнали към Охрид… Ка-казаха ми… видели са ги нататък…
Самуил мълчаливо кимна. Радой му говореше за двете побягнали момчета. Той искаше да облекчи сърцето па своя господар.
Когато стигнаха оттатък Обител, тъкмо където пътят се разделяше за Охрид и за Преспа, Самуил Мокри спря коня и каза на слугата:
— Ти върви в Охрид. Кажи иа ония двамата да не се боят. Проля се кръв и тя стига. Тръгвай!
И самият той подкара бързо за Преспа. Подкара своя кон и Радой, но все извръщаше глава към Самуила, който препускаше по другия път:
— Тичай, го-господарче… Чака те тя там, в Преспа… Тичай да сложиш глава на коляното й. Всеки от нас тъй… иска да има по едно такова ко-коляно. Тичай, пътниче, да си починеш. Докато тръгнеш отново…