Слугата остави вратата отворена зад себе си, пристъпи към огнището и сърдито замахна с юмрук:
— Ха вън бре! Махайте се оттук! Седнали редом с господаря…
— Радое… — продума строго Самуил Мокри. — Остави людете на мира.
Радой изви към него бърз поглед, колкото да го зачете само, и току изблещи страшни очи към селяните и двамата скитници, разтърси глава заканително, ала не се реши да издаде глас. Людете се поуплашиха: застаналият там селянин бързо се отдръпна към вратата, другият изпълзя встрани, дори и единият от скитниците стана прав, готов да си отиде. Старият воденичар се извърна към слугата с гневно лице:
— Тука не е господарският ти дом, слуго! Това са мои люде и ти няма да ги пъдиш в тъмнината вън, на студа.
— Да се махнат хе там! Седнали с господаря коляно до ко-коляно. А и той, като е толкова добър… Ще те напълнят сссс гад, господарю!
— Жалък слуга и угодник… — — изръмжа другият скитник и продължи с изяснен глас: — Защо ненавиждаш братята си…
— Те не ми са братя. Майка ми е родила се-седем моми и само мене от мъжки пол. Нямам аз братя. И ти не си ми никакъв…
Самуил махна с ръка и слугата му млъкна. После Радой се отпусна на колена до огнището и взе да разпалва огъня с голямо усърдие. Самуил попита:
— С какво ще ни нагостиш, дедъц4 Дамяне…
Слугата го погледна бързо: „Ей сега ще каже да донеса заяка…“
— Имам само брашно — отговори воденичарят.
— Имаш ти… чуждо брашно — светна към него очи Радой и пак се наведе да раздухва огъня.
Обади се пак скитникът:
— Чуждо… Бог го дава за всички. За тия най-напред, които орат и сеят. И земята е тяхна, а не царска и болярска.
— Ти ли за бога говориш! — изкриви се към него сега слугата. — Са-сатаната е в тебе, а не господ-бог.
— Сатаната е направил и мене, и тебе.
— Направил те е по свое подобие, нели виждам колко си хубав: да не те среща човек нощно време…
— Млъкни, Радое — рече Самуил и добави: — Донеси заяка.
Слугата приподигна рамена, притисна устни: знаех си аз… Ала воденичарят каза:
— Ние не ядем месо и кръв. Ти знаеш.
Самуил Мокри нищо не отвърна.
Не след дълго около огнището останаха само воденичарят и Самуил. Слугата бе седнал встрани, види се, от почит към господаря си, и час по час се прозяваше, сънлив и гладен, или пък попоглеждаше с натъжени очи към воденичаря, който въртеше каша с дървена лъжица в широко, почерняло пръстено гърне върху два камъка на огъня. Край стената отсреща бяха се сгушили в дрипите си двамината скитници, а селяните бяха изчезнали някъде, вероятно бяха отишли да спят в обора зад воденицата.
Дедъц Дамян придръпна гърнето, гребна от гъстата каша, сетне почука лъжицата по ръба на съда. Кашата беше готова. Воденичарят се изправи със зачервено лице и като че ли бе чакал тъкмо да се свари кашата, каза със спокойния си плътен глас:
— Царят е умрял.
Самуил Мокри нито се помръдна, само лицето му изведнаж побледня още повече и се опъна. После попита спокойно, като да искаше да подражава на стария воденичар:
— Ти откъде знаеш? Кога си научил…
— Днес научих. Мина човек оттука.
Слугата Радой ги гледаше с изблещени очи — чудеше се на спокойния им разговор. Но това продължи само няколко мига. Самуил скочи:
— Конете, Радое!
Радой погледна господаря си, погледна гърнето с кашата и също скочи, като да го бодна игла. Той излезе и пак остави вратата отворена. Самуил притисна кожения шлем над присвитите си тъмни вежди:
— Защо не ми каза по-рано, дядо Дамяне…
— Ето, казах ти. Седни. Кашата е готова. Вън е като в рог.
— Не, не.
— Не знаех, че ще се разтъжиш толкова за цар Петра.
— Аз не тъжа за него. Ти знаеш.
— Почакай да изгрее месечината. Ще се пребиете в тъмното през гората.
— Не, не.
Вън се чу тропот на конски копита. Самуил закопча под рядката си черна брада последното копче на връхната кожена дреха и бързо излезе. Вратичката зад воденичния камък едва-едва се открехна и оттам предпазливо надзърна Биляна. После тя пак се скри, притвори вратичката. Единият от скитниците припълзя към воденичаря, провесил дългата си сплъстена брада:
— Дедъц Дамяне… какво ще стане сега? Царят…
Брадата на скитника трепереше, очите му горяха от любопитство и нетърпение. Старият воденичар махна с лъжицата:
— Ще видим. Приближете се да похапнем. Биляно!
Вън беше тъмна нощ. Радой държеше поводите на двата коня при бледата светлина откъм отворената врата на воденицата и каза с разтреперан глас:
— Да бяхме почакали ме-месечината…
— Скоро ще светне през облаците. Конете ще ни водят.