— Татко е много болен. Не си ли го виждала тия дни? Лицето на младата жена не се промени. Тя гледаше мъжа си някак отдалеч, сетне попримига бързо-бързо и рече на гръцки:
— Аз нищо не знам.
— Нищо ли не знаеш… — повтори след нея Самуил навъсен.
Агата изви поглед, поприсви устни:
— Болен е, да… но сега все в стаята си седи… от няколко дни.
— Агата! Той ми е баща, той е господарят в тоя дом.
Самуил говореше на български, с твърд, дори рязък глас; от известно време те все така разговаряха — всеки на своя си език.
Жена му като че ли чакаше да свърши по-скоро и да си отиде. В широка дървена люлка близу до огнището проплака детето им, едва шестмесечно момиченце. — Анастасия… — провлече глас Агата.
Дойката влезе веднага. С бързо, рязко движение Самуил й направи знак отново да излезе. Тя го погледна уплашена, погледна и господарката си и се скри зад вратата. Чу се наново гласът на Агата, плачлив и пълен с укор:
— Но тя трябва да види детето!
— Нека почака малко.
Сега той гледаше жена си с мрачен поглед и за пръв път се надигна в сърцето му ясно до болка чувство на недоволство, на огорчение и гняв. Дойката беше също гъркиня; Агата бе я довела чак от Драч. Двамата съпрузи бяха спорили за нея още няколко месеца преди да се роди детето им. Самуил искаше дойката да бъде българка — някоя здрава, червенобуза невеста от близккте села:
— Тя ще кърми детето ни със здраво мляко.
— Кърмачката не е само за мляко — възразяваше Агата. — Детето ще расте в-ръцете й. Тя първа ще го учи на вслчко, преди мене още.
Самуил бе решил да не отстъпва, щом дойде време. После те започнаха да спорят и за името на очакваното дете, особено ако бъде момиче. Самуил настояваше да го нарекат на името на покойната му майка — Рипсимия. За голяма негова изненада Агата скоро отстъпи, но не след дълго в комитската твърдина пристигна драчката дойка. Една неделя след това се роди и малката Рипсимия-. Така те спореха и се препираха за много неща, по-важни и по-неважни, още от началото на своя задружен живот. Младият войвода се горещеше повече, а щерката на драчкия протевон му противопоставяше своята студена сдържаност, в която понякога проличаваше презрителна надменност и дори нескрита враждебност. Той не знаеше какви бяха нейните чувства към него. И в любовта си Агата беше сдържана, но никога не го отблъскваше. Самуил беше с привлекателна външност — среден на ръст, но личеше в него някаква трепетна сила, чертите на лицето му бяха изразителни, в пъстрите му, малко втренчени очи гореше жив блясък и тя, младата му жена, го желаеше…
Като гледаше сега жена си, Самуил почувствува как отеднаж изстина сърцето му и стори му се за миг, че за пръв път я виждаше ясно, излегнала се там, с такъв враждебен поглед, надменна и зла. Детето в люлката се задавяше с креслив плач. Самуил махна ядно с ръка и току се обърна, излезе от стаята с бързи стъпки. Жена му го проследи с уплашен поглед, дори се приподигна, негли да го извика, да го спре. Самуил не забеляза ни погледа й, ни опита й да го задържи.
Младият воин се отправи пак към стаята на баща си. Бързите му стъпки отекваха с ясен шум по тесните ходници между дебелите стени. Един от слугите прекоса пътя му и мигом се шмугна в близката врата; друг по-нататък прошумоля по каменния под с опинците си и също се скри от погледа му.
— Дяволи…
Слугите бяха се разтичали сега и без нужда, от угодничество и страх пред младия господар.
Самуил влезе при болния. Още от вратата го полъхна топлина — в огнището пламтеше силен огън. Поразтребено беше из цялата стая. Сложена беше до леглото ниска масичка и върху нея — шарени пръстени панички с мляко и мед, два доста дебели резана пшеничен хляб. Старият комит не беше се и докоснал до храната. Той лежеше възнак неподвижен. Самуил пристъпи на пръсти, надвеси се над него. Болният пак не се помръдна. Лицето му бе побледняло още повече, хлътнали бяха по-дълбоко и очите, а по бялата му брада бе полепнала ръждивокървава храчка. Дишаше трудно, пресекливо, с тих, влажен шум. Младият мъж приседна на столче до леглото.
Мислите му се люшваха и насочваха по разни посоки, като пламък, подухван от смесени ветрове. Мислеше за смъртта на царя, за баща си, за братята си, които очакваше, за жена си. Само тая мъчителна тежина в сърцето му оставаше постоянна и го изпълваше с тъмна тревога. Той седеше тук в бездействие и чакаше. А сега нямаше никаква преграда, никаква пречка за действие — царят беше мъртъв. Двамата царски синове бяха ромейски заложници. Сега ще поведе, който е най-достоен, ще започне, който умее и знае как да свърши. Нужна е голяма сила — люде, оръжие. Да се наложи ред и закон в цялата страна, да се срещнат враговете й, откъдето и да дойдат. Ето комит Никола, баща му, най-могъщият тук, на запад, и той лежи на смъртно легло. Оставаха те, синовете му, четиримата — Давид, Мойсей, Арон… Да дойдат по-скоро, да дойдат по-скоро… Умиращият каза: „На тебе се надявам.“ На него — най-младия. Той трябва да излезе пред всички. Не, те ще излязат и четиримата — синовете на комит Никола, управителя на цялата Охридска област, от Вардар и близо до Драч, дето стои само един протевон на императора. Ще тръгне ли срещу четиримата братя неговият тъст Иван Хрисилий, ще дигне ли ръка зад гърба им? Той би могъл да изпрати жена си при баща й, но можеше ли да се довери на своята жена? Ето какъв час дойде, а той не можеше да се довери на своята жена. Те бяха съпрузи, имаха дете, деляха легло от три години, но тя беше останала далеко от него. Чужди останаха за нея неговите мисли и желания за най-важното в живота му, чужда оставаше тя, далечна, неразбираща, а може би и негов враг, каквато беше по рождение. Свързваше ги само леглото. И детето им.