Мисълта му премина върху пламтящите дърва в огнището — баща му всяка есен тръгваше низ гората и сам подбираше кое дърво да бъде отсечено за зимата. Сега той не ще може да ходи низ гората. Смъртта ще надвие могъщия, гневлив и дързък комит… Но, сепна се отеднаж Самуил, старият може би няма да умре, защо той, помилуй, боже, предрича смъртта му… А може би и цар Петър не е умрял… Нещо сякаш го притегли, той се извърна отеднаж и срещна очите на баща си.
Старият човек като че ли се връщаше към живота — такъв ярък блясък гореше в погледа му. Самуил се приведе към него. Гласът на комит Никола прозвуча треперлив, но напрегнат:
— Не знам дали ще ги дочакам… братята ти. Исках и те да чуят: ти ще ги водиш от мое име. Идете в Преслав, ако… ако царят наистина е умрял. Синовете му може и да не се върнат. Иди, сине мой, в Преслав, седни там. Седни там, не ще има по-достоен от тебе.
— Татко, Давид е пръв между пас.
— Справедливо сърце имаш ти, но… бъди справедлив и към себе си. Давид ще бъде като цар Петра. Той може да ти даде добър съвет… и го дръж ти близу до себе си. Това искам да ти кажа аз… такава благословия ти давам. Тебе не ти е нужно повече…
Гласът му наново се пречупи, затихна. Болният старец се отпусна още по-тежко на одъра си.
Влезе Агата. Беше облечена в тъмночервена домашна дреха, гологлава, сресана грижливо. Кожата по лицето й, по шията изглеждаше твърде бяла, блестеше в лекия здрач, който изпълваше стаята, белееха се ярко и малките й ръце, едва-едва скрити в широките дипли на дрехата. Тя погледна болния, сетне бързо скри погледа си. Щом я видя, Самуил скочи и се отдръпна да й направи място до леглото. Агата едва сега пристъпи по-близу, тих беше шумът на стъпките й, още по-тихо прошумоля дрехата й. Тя продума като послушно дете, приучено да се държи прилично:
— Искаш ли нещо, татко?
Комит Никола въздъхна и едва след това отговори на български:
— Нищо не ми трябва.
Агата продължи с наведени очи и пак на своя език:
— Тук няма никакъв лечител…
Комит Никола спря върху нея остър, строг поглед:
— Ние тук и сами се лекуваме, когато трябва… Но ти, снахо, като говориш за моята болест, повече за своето недоволство мслиш.
— Аз и не знаех, че си толкова болен, татко. Нищо не мога да сторя аз.
— Тъй, тъй…
Агата мълчаливо се обърна и излезе, следвана от тихия шум на стъпките си по каменния под. Самуил стоеше с наведени очи. Старият комит го погледна, но и той нищо не рече. В стаята влезе слуга с наръч дърва, пристъпи към огнището.
Целия този ден и следващата нощ комит Никола Мокри прекара повече в унес и на няколко пъти съвсем се загуби. Само гърдите му вряха непрестанно, надуваше го час по час кашлица и току ще изплюе върху брадата си ръждива храчка. Самуил все пращаше люде да викат от околиите селища и манастири врачове и всякакви лечители, идваха те, въртяха се и се кривяха около болния, даваха му да пие някакви води, но всичко беше напразно.
На другата сутрин Самуил отново прекоси двата двора на крепостта с бързата си походка. Слугата му Радой и сега излезе от стражевата кула, дето се навърташе най-често за разговори с войниците.
— Какво… Ба-бащицата ни… — посрещна той младия си господар с пресилено съкрушен израз на лицето.
— Възседни бърз кон — прекъсна го Самуил. — Веднага да доведеш дедъц Дамян! Вземи и един кон за него.