„Тъпи копелета“, промърмори той, докато се взираше в дебелата дървесина. Стискайки здраво двата ключа, започна да дълбае с назъбените им краища масивното дъбово дърво. Пламъкът на запалката потрепна, щом забеляза как малки частици от капака биват сдъвкани от дълбаенето на ключовете. Падаше парче след парче. Запалката гаснеше и той трябваше да завърта колелцето отново и отново, повтаряйки всяко движение, докато мускулите на ръцете му се схванаха. Опасявайки се, че ще изразходва въздуха, той изгаси запалката и продължи да човърка дървото, трески от което падаха върху врата и брадичката му.
Ръката му започна да го боли.
Губеше сили. Дървесината вече не се откъртваше така равномерно. Остави ключовете на гърдите си и светна пак със запалката. Можеше да забележи единствено простърган улей, където беше дълбал, но той бе само сантиметри дълъг. Не е достатъчно, помисли си той. Не е достатъчно.
Отпусна се и пое дълбоко дъх, спирайки по средата. Въздухът намаляваше. Протегна ръце и заудря по капака.
„Отваряй се, дявол да те вземе!“, изкрещя той, а вените му изпъкнаха под кожата. „Отваряй се и ме пускай навън!“
Ще умра, ако не направя нещо повече, му мина през ума.
Те ще спечелят.
Мускулите на лицето му се изопнаха. Никога преди не се беше предавал. Никога. И те няма да победят. Нямаше начин да бъде спрян, след като веднъж е взел решение.
Ще покаже на онези копелета какво означава сила на волята.
Бързо взе запалката с дясната си ръка и завъртя колелцето няколко пъти. Надигна се пламък като вимпел, развяващ се напред-назад пред очите му. Стабилизирайки дясната си ръка с лявата, той насочи пламъка към дървото на ковчега и се зае да обгаря раздраната повърхност.
Дишаше накъсано и повърхностно, усещайки как мирисът на бутан и нагрята дървесина изпълва ковчега. По капака започнаха да проблясват мънички искри, докато прокарваше пламъка по улея. Задържаше го за известно време на едно място и после го приплъзваше на друго. Дървото издаваше слаби пращящи звуци.
Изведнъж на повърхността се образува пламък. Той се закашля, щом горящият дъб започна да произвежда сив пихтиест дим. Въздухът в ковчега продължаваше да намалява и той усети, че дробовете му работят трудно. Въздухът, който бе останал, имаше вкус на лепкав пушек, сякаш се намираше в хоризонтален комин. Почувства се на ръба на припадъка и тялото му започна да изтръпва.
Отчаяно се помъчи да свали ризата си, откъсвайки няколко от копчетата. Съдра парче от плата и го уви около десния си юмрук и китка. Част от капака бе започнала да се овъглява и ставаше трошлива. Той удари с обвития си юмрук по димящото дърво и то се разпадна върху него, разпилявайки нажежени въглени по лицето и шията му. Ръцете му светкавично се стрелнаха да ги изметат. Няколко изгориха гърдите и дланите му и той изкрещя от болка.
Сега част от капака се бе превърнала в нажежен и светещ скелет от дърво, а топлината се излъчваше право в лицето му. Той се загърчи, въртейки глава, опитвайки се да избегне падащите частици дървесина. Ковчегът бе изпълнен с дим и можеше да се поема единствено задушаващата миризма на изгорено. Закашля се с парещо и възпалено гърло. Пепел на ситен прах изпълни устата и носа му, докато той блъскаше по капака с омотания си юмрук. Хайде, помисли си, хайде.
— Хайде! — изкрещя той.
Участък от капака се продъни изведнъж и се разсипа около него. Той зачисти лицето, врата и гърдите си, но нагорещените парченца съскаха по кожата му и трябваше да изтърпи болката, докато се опитваше да ги махне.
Въгленчетата започнаха да потъмняват едно по едно и сега той подуши нещо ново и странно. Потърси запалката до себе си, намери я и светна.
Потръпна при вида на гледката.
Влажна, отрупана с корени почва, стягаща го плътно отгоре.
Надигайки ръце, той пъхна пръсти в нея. На мъждукащата светлина видя ровещи насекоми и бели земни червеи, висящи на сантиметри от лицето му. Смъкна се надолу, доколкото можеше, извръщайки лице от пълзящите им движения.
Неочаквано една от личинките се измъкна и падна. Тупна на лицето му и желеподобната й обвивка залепна за горната му устна. Съзнанието му изригна от отвращение и той заби двете си ръце в почвата, задълбавайки в нея. Бясно затръска глава, докато личинката не беше отхвърлена. Продължи да рови, а пръстта се сипеше върху него. Тя проникна в носа му и той едва бе в състояние да диша. Полепна но устните и се вмъкна в устата му. Той здраво стисна очи, но я усещаше да трополи по клепачите. Задържа дъха си, докато буташе с ръце напред и нагоре, като някаква обезумяла копаеща машина. Малко по малко изтласкваше тялото си все по-високо, оставяйки пръстта да се събира под него. Дробовете му изнемогваха, жадни за въздух. Не се осмеляваше да отвори очи. Пръстите му се разраниха от дълбаенето, а ноктите на някои от тях се огънаха назад и се счупиха. Макар и да не можеше да почувства болката от течащата кръв, той знаеше, че пръстта е оцветена от шуртенето й. Болката в ръцете и дробовете му ставаше по-силна с всяка изминала секунда, докато срязваща агония не изпълни тялото му. Продължаваше да се изтласква нагоре, притегляйки стъпалата и коленете си по-близо до гръдния си кош. Мъчеше се да се пребори със себе си в това сгърчено положение, с длани над главата и лакти, събрани около лицето. Дереше ожесточено пръстта, която се поддаваше с всяко загребващо движение на неговите пръсти. Продължавай, си каза той. Продължавай. Отказваше да загуби контрол. Отказваше да спре и да умре под земята. Стиснал здраво зъби, почти строшаващи се от напрежението в челюстите му, той си мислеше: „Продължавай. Продължавай!“ Буташе по-силно и по-силно, а пръстта се сипеше по тялото му, натрупваше се в косата и по раменете му. Мръсотията го обгръщаше отвсякъде. Дробовете му сякаш всеки момент щяха да избухнат. Като че ли минути бяха изминали, откакто за последен път си пое дъх. Искаше да крещи поради нуждата си от въздух, но не можеше. Ноктите му започнаха да смъдят и да пулсират, а разранените кожички и открити нервни окончания се триеха грубо о зрънцата почва. Отвори уста от болка и тя се напълни с пръст, полепваща по езика и задръстваща гърлото му. Повдигна му се и той започна да повръща, бълвоч и пръст се смесиха, изригвайки от устата му. Главата му взе да се изпразва от живот, щом усети, че диша в още по-голяма нечистотия, умиращ от задушаване. Лепнещата пръст започна да изпълва дихателната му тръба, а ударите на сърцето му се удвоиха. „Губя!“, помисли си той с мъка.