В тоалетната имаше монетен телефон и той заключи вратата, преди да провери в джоба си за дребни. Намери две по един цент и една от двайсет и пет цента и постави сребърната монета; дори го бяха снабдили с пари, помисли си той. Тъпите копелета.
Позвъни на жена си.
Тя се обади и изкрещя, когато той й разказа какво се бе случило. Крещеше и крещеше. Каква отвратителна шега, каза тя. Който и да беше сторил това, си бе направил отвратителна шега. Затвори му, преди да успее да я прекъсне. Изтърва слушалката и се обърна, за да погледне в огледалото.
Не беше в състояние даже да изкрещи. Можеше само да се взира безмълвно.
Втренчено в него, от огледалото надничаше лице, от което липсваха цели слоеве плът. Кожата му беше пепелява, а изсъхнала жълтеникава кост прозираше на места.
Тогава той си спомни какво още бе казала жена му и започна да плаче. Душевният му потрес се превръщаше в безнадежден фатализъм.
„Това се случи преди повече от седем месеца“, бе казала тя.
Седем месеца.
Той отново погледна отражението си в огледалото и осъзна, че никъде не би могъл да отиде.
И някак си единственото, за което можеше да мисли, беше надписът върху неговата запалка.