През 1932 г. издава избрани критически есета. През 1933 г. се разделя с Вивиън Хей-Ууд, която по-късно полудява и умира в психиатрична клиника през 1947 г. Същата 1933 г. Елиът посещава САЩ и изнася в Харвард лекция, публикувана по-късно като „Ползата от поезията и ползата от критиката“.
През 1935 г. издава първата си пиеса „Убийство в катедралата“. През 1939 г. — книга с детски стихове, по които през 80-те години бе създаден популярният мюзикъл „Котките“. През 1943 г. в Ню Йорк и следващата година в Лондон публикува изцяло „Четири квартета“, поотделно започнали да излизат още от 1936 г. Нобеловата награда за литература Т. С. Елиът получава, през 1948 г.
След тази година пише още три пиеси. През 1957 г. сключва брак с Валери Флетчър. Споделя по-късно, че е имал само два периода в живота си, когато се е чувствал щастлив — в детството си и по време на втория брак. Т. С. Елиът умира в Лондон на 4 януари 1965 г.
Мисля, че ако с една дума трябва да се характеризира силата на Елиът, тази дума трябва да бъде „драматизъм“. Драматизъм повече в стиховете му, отколкото в драмите. И може би преди всичко вътрешен, слабо изразен във външни събития драматизъм на неговата личност. Тя сякаш е изградена от балансирани съчетания на взаимоизключващи се крайности.
Роден в САЩ и в началото приел Англия без особен възторг, той става британски поданик, англиканец и европоцентрист. Елиът е критик на буржоазността (от християнски позиции — „Хорове към скалата“), но същевременно дългогодишен банков чиновник, който доста добре се справя с лихварската си работа. От една страна, той е моралист, който се възмущава от безнравствеността на съвременното общество („Свиней Агонист“, „Свиней сред славеите“). От друга страна, е правил, макар инцидентни, изявления с антисемитски характер (вж. „Геронтион“). Те са като че ли в преносен смисъл — като изявления против буржоазността, против „лихварството“, — но все пак смущават. По този повод поетът Д. Дж. Енрайт отбелязва: „Един мой приятел направи най-точното наблюдение — «Но, боже мой, той (Елиът) изобщо никого не харесваше!»“ А критикът Алфред Казин заявява: „Ако трябваше като писател от еврейски произход да отхвърлям всички големи писатели, правили антисемитски изказвания, нямаше да има какво да чета.“
Елиът все пак не е приемал фашизма — въпреки че неговият приятел Езра Паунд е фашист (а впрочем и евреин). Сравнително по-голям интерес, макар и само в младежките си години, Елиът проявява към комунистическата идеология. Тогава това е много модно. По-късно поетът става радетел за един вид селска „комуна“, но на строго религиозна основа — християнска селска община от средновековен тип. (Книгата му „Идеята за християнско общество“ излиза в Лондон през 1939 г.) Директно антифашистки смисъл в поетическия призив за обединяване на Кромуел и Чарлс I, на републиканци и монархисти, протестанти и англиканци пред външния враг на Англия можем да открием в „Литъл Гидинг“ — последния от „Квартетите“, писан по време на Втората световна война.
От една страна, Т. С. Елиът е теоретик на деперсонализацията в изкуството за сметка на културната традиция. В своята ранна статия „Традиция и индивидуален талант“ той заявява: „Никой поет, никой творец от кое да е изкуство, сам, откъснат, няма стойност. Неговата значимост, неговата величина се определя от величината на отношението му към покойните поети и творци… трябва да го поставите — за контраст и сравнение — сред мъртвите.“ И още: „Развитието на твореца е постоянна саможертва, постоянно заличаване на собствената самоличност.“ Това негово отношение към творчеството е станало пословично.
От друга страна обаче, в поетическото творчество на самия Елиът винаги личи не само характерният индивидуален почерк, но и автобиографичната основа, личната почва, от която е израснала преднамерено надличната му „дантевска“ поезия. „Пуста земя“ например, добилата шумна известност поема, с която той става в очите на своите читатели изразител на общите настроения след Първата световна война, има всъщност силно автобиографична основа. Въпреки че „Пуста земя“ донякъде прилича на колаж от цитати, не само чувстваме индивидуалния, интонационно своеобразен глас на Елиът, но виждаме и тясно личната основа на част от текста. Не е трудно да познаем например в „Игра на шах“, втората част от поемата, гласовете на самия поет и на неговата първа съпруга Вивиън, страдащи и двамата по това време от болезнено нервно разстройство, отдадени на светски живот в столичния културен елит, а същевременно неспособни на пълноценен контакт, винаги затворени в своята собствена чувствителна и наранима душевност.