От една страна, Елиът изгражда поезията си като колаж, с многобройни реминисценции, алюзии и преки цитати главно от Библията и Данте (в по-ранните му произведения се чува ясно и гласът на Бодлер). Лапидарността, накъсаността и ерудитската многоплановост са съзвучни на съвременното тясноспециализирано общество, разпадащо се на микрообщества без обща цел и смисъл. Можем да видим дори сходство с постмодернизма и деконструктивизма, което прави Елиът поет на време бъдеще за него самия.
Същевременно цялата му поезия е обединена от една мощна, единна фонова емоция, а в по-късните му произведения към нея се наслагва и чисто идеологическият фон на християнството. (Тези по-късни произведения — „Пепелната сряда“ и „Четири квартета“ — като че ли са най-добри и завършени.) Така поезията му става сетивна, интуитивно достъпна, което контрастира с нейната херметичност и висока ерудираност. Елиът е силно драматичен поет. Дори може да се каже — театрален.
Затова при цялата си елитарност той съумява да бъде и невъобразимо популярен, което е все по-трудно за един сериозен поет в наше време.
Елиът е модерен поет, новатор, но същевременно сам се обявява за класицист и е баща на съвременната академична поезия. Той съчетава на пръв поглед несъвместими противоположности, при него „розата и огънят са едно“, лично и традиционно, ужас и ирония, свободен стих и сложни метрически фигури съжителстват в органично цяло.
„Никой стих не е свободен за човека, който иска да свърши добра работа“ — казва Елиът още в началото на 20-те години. Освен това в есето за Езра Паунд (1928 г.) не без самочувствие, но и не без основание заявява, че има три типа английски Vers libres — неговият собствен, този на Паунд и на учениците на Уитман. Но Паунд е по-скоро великолепен интерпретатор на класически образци, а това, което пише Уитман, според Елиът е „голяма проза“, не и поезия. Елиът в този смисъл е по-сроден с Паунд, но той не модернизира класиката, а по-скоро довежда до класическо съвършенство на формата свободния стих с неговите силно експресивни интонации.
Томът с кореспонденцията на Елиът, издаден през 1988 г. от „Фейбър“, започва с откъс от едно впечатляващо писмо до поета от най-голямата му сестра Ада, писано през 1943 г., когато тя е на смъртно легло: „…Когато ти беше мъничко момченце и се учеше да приказваш, често изговаряше ритъма на изречения, но без да изговаряш думите — възходящата и низходящата интонация на нещата, които се мъчеше да кажеш. Аз ти отговарях по същия начин — нищо не казвах, но все пак разговарях с теб, както си седяхме един до друг на стълбата, на улица Локус 2635. И ето сега ти мислиш за ритъма преди думите в едно ново стихотворение!… Мило малко момче!“ Ада Елиът Шефилд има предвид есето „Музиката на поезията“, публикувано през 1942 г. И наистина поезията на Елиът ни внушава сякаш своя смисъл отвъд думите.
Мисля, че това, което прави в най-голяма степен Т. С. Елиът съвременен днес, дори по-съвременен, отколкото е бил в средата на века, е неговият европоцентризъм и желанието му европейският свят да се върне към християнските ценности. Елиът мечтае всъщност за обединена Европа. Обединена в културно отношение, защото културата й по произход е обща. Тези идеи стоят в основата на списание „Крайтириън“. Но и самият Елиът, макар и американец по рождение, е колкото англичанин, толкова и французин, писал е на (и е превеждал от) френски, влиял се е от френските декаденти. Същевременно за него най-великият поет е Данте — той присажда Данте на почвата на английската културна традиция в собствените си стихове.
Колкото до потапянето на Елиът в християнската религия, това също е твърде актуално днес, след краха на тоталитарните идеологии в Европа, когато може би сме в началото на едно религиозно възраждане. Елиът сякаш го предвижда още когато съветският и италианско-немският тоталитаризъм са в разцвета си.