Един ден на пладне отидох на пързалката сам; смесих се с тълпата и виждам как към хълма се приближава Наденка и очите й ме търсят… След това плахо се качва по стълбата… Страшно е да се спусне сама, о, колко е страшно! Тя е бледна като сняг, трепери, отива като на смъртно наказание, но отива, без да се озърта, решително. Очевидно решила е най-после да изпита: ще чуе ли изумителните сладки думи, когато не съм с нея? Виждам как бледна, с отворена от ужас уста сяда в шейничката, затваря очи и като се прощава навеки със земята, полита надолу… „Сссс“ — съскат плазовете. Чува ли Наденка ония думи, не зная… Виждам само как тя става от шейничката премаляла, изнемощяла. И забелязва се по лицето й, че и тя не знае дали е чула нещо, или не. Докато се е спущала надолу, страхът е отнел способността й да чува, да различава звуковете, да разбира…
Но ето че настъпва пролетният месец март… Слънцето става по-ласкаво. Нашият леден хълм тъмнее, губи блясъка си и най-после се стопява. Преставаме да се пързаляме. Клетата Наденка няма вече къде да чува ония думи, пък и няма кой да ги изговори, тъй като вятърът не се чува, а аз се готвя да заминавам за Петербург — за дълго, може би завинаги.
Един-два дни преди да замина, седя аз по здрач в градинката, а тая градинка е отделена от двора, където живее Наденка, с висока ограда с железни шишове… Още е доста студено, под тора има още сняг; дърветата са мъртви, но вече мирише на пролет и преди да заспят, гарваните грачат високо. Приближавам се до оградата и дълго надничам през една пролука. Виждам как Наденка излиза на стълбите и устремява печален, копнеещ поглед към небето… Пролетният вятър духа право в бледното й, унило лице… Той й напомня оня вятър, който ревеше край нас тогава на хълма, когато тя чуваше ония три думи, и лицето й става тъжно, тъжно, по бузата й потича сълза… Горкото девойче протяга и двете си ръце, като че моли вятъра да й донесе още веднъж ония думи. И аз, дочакал вятъра, казвам полугласно:
— Надя, обичам ви!
Боже мой, какво става с Наденка! Тя извиква, цялото й лице се превръща в усмивка и протяга ръце към вятъра, радостна, щастлива, толкова хубава!
А пък аз отивам да си събирам нещата за път…
Това беше отдавна. Сега Наденка е вече омъжена; по волята на родителите или по своя воля — все едно, — тя се е омъжила за секретаря на дворянската опека и има вече три деца. Тя не е забравила как някога ходехме заедно на пързалката и как вятърът довяваше до нея думите: „Наденка, обичам ви“; за нея сега това е най-щастливият, най-трогателният и най-прекрасен спомен в живота й.
А аз сега, когато станах по-възрастен, вече не разбирам защо съм казвал тия думи, защо съм се шегувал.