— Ето тука — подчерта Уилямс — се намесихме ние. Обяснихме им… с рисунки и със знаци, че вие сте дяволи. Когато накрая се върнахте… няма значение дали сме се радвали, че корабът каца… те знаеха какво да правят.
— Какво е „дяволи“? — запита Форес с неприкрито страхопочитание в гласа.
— Ама вие галактическите хора нищо ли не знаете? — въздъхна Уилямс.
— Какво ще кажеш да се изправим вече? — проскърца гласът на Тюбъл, докато той раздвижваше бавно и с усилие врата си. — Опитаха се да ме удушат.
— Закъде сте се забързали? В крайна сметка се появихте, за да бъдете принесени в жертва в наша чест.
— Принесени в жертва!
— Непременно. Ще ви режат къс по къс.
Настъпилата тишина тегнеше отгоре им все по-осезаемо.
— Не ни хвърляйте в очите този кометен газ! — успя най-после да процеди през зъби Тюбъл. — Ние не сме земляци, та да загубим ума и дума или да се изплашим до смърт, знаете го.
— О-о-о, това ни е известно! За нищо на света не бих ви измамил. Но простата дивашка психология винаги иска една малка човешка жертва и…
Сефан се опита да разкъса въжетата си и с гняв скочи срещу Форес:
— Ти нали говореше, че никой не знаел нищо за предхуманоидната психология! Опитваше се да защитиш собственото си невежество, нали, ти, сбръчкан, космат, ококорен, недоразвит гущер от Вега! В хубава каша се забъркахме сега!
— Чакайте, де! Само… — сви се Форес.
Уилямс реши, че шегата е отишла твърде далеч:
— Успокойте се. Вашата глупава шега тъпкано ви се върна… просто чудесно… но ние нямаме намерение да продължим дълго. Мисля, че достатъчно се забавлявахме за ваша сметка, момчета. Суийни сега е с главатаря на племето. Обяснява му, че ще заминаваме и ще ви вземем със себе си. Наистина, ще се радвам да… Чакайте малко, Суийни ме вика.
Когато Уилямс се върна след няколко секунди, лицето му имаше странно изражение, дори бе малко позеленяло. А след миг стана още по-наситено зелено:
— Изглежда — преглътна той шумно — нашата контра-шега сега ни се връща тъпкано. Главатарят на племето настоява за жертвоприношение!
Тримата хуманоиди се умислиха дълбоко. Няколко мига нито един от тях не можа да изрече нито дума.
— Казах на Суийни да отиде и да каже на вожда — добави Уилямс, — че ако не направи каквото му казваме, непременно ще се случи нещо ужасно с племето му. Но това си е чисто блъфиране и той може да не се хване. Уф… много съжалявам, момчета. Изглежда прекалихме. Ако наистина стане страшно, ще ви развържем и ще се бием заедно с вас.
— Срежи въжетата още сега — прошепна Тюбъл. — Хайде да приключваме с тази работа! — Той бе решен на всичко.
— Чакайте! — извика Форес. — Нека землянинът да опита някоя от своите психологии. Хайде, землянино. Мисли здравата!
Уилямс се напрегна до такава степен, че усети болка в главата си.
— Разбирате ли, ние загубихме малко от своя божествен авторитет, откакто не успяхме да излекуваме жената на вожда. Тя почина вчера. Сега ни трябва чудо — призна преди всичко на самия себе си той. — Ами… вие момчета, имате ли нещо из джобовете си? — сети се изведнъж и коленичи край тях.
Започна да ги претърсва по ред. Форес имаше писалка, джобен бележник, гребен с тъпички зъбци, пудра против сърбежи, снопче кредити и още някои други дреболии. Сефан имаше подобни ненужни неща.
Виж, от джоба на Тюбъл измъкна един малък, черен предмет, който приличаше на оръжие с голяма ръкохватка и къса цев.
— Какво е това?
— О-о-о, на това ли съм седял през цялото време? — изскимтя арктурианецът. — Оксижен. Използвах го, за да заваря пукнатината на кораба от метеорита. Но не го бива, вече почти е свършил.
Погледът на Уилямс омекна. Цялото му тяло се наелектризира от възбуда:
— Така си мислиш ти! Вие, галактическите хора, никога няма да прогледнете по-далеч от носовете си. Защо не идвате на Земята поне за малко… за да научите нещо по-различно.
След миг той тичаше неудържимо към своя приятел:
— Суийни! — извика той. — Кажи му на този проклет маймуноопашат вожд, че само след секунда ще се обидя страшно и ще сгромолясам цялото небе върху главата му. Бъди непреклонен!
Но главатарят не изчака вестта. Даде знак на своите и те се спуснаха стремглаво като един. Тюбъл изрева и напрегна мускули, вързаните му стави запукаха под въжетата. Оксиженът в ръцете на Уилямс избълва слаба струйка огън, но тя бе достатъчна, за да подпали неочаквано близката колиба. След нея пламна друга… после още една… следващата… а после оксиженът замря.
Но си свърши работата. Нито един абориген не остана на крака. Всичките се бяха проснали по очи и ридаеха, молеха за прошка. Вождът виеше най-силно от всички.