Тимоти Уислър, макар да бе малко разсеян, се усмихна и кимна на секретарката, когато минаваше покрай бюрото й. Тя му се усмихна в отговор.
Ето това е архаичен момент в двайсет и първия век, който поголовно е яхнал компютрите — едно човешко същество върши секретарска работа. Но пък вероятно съвсем естествено бе такава длъжност да оцелее тук, в самата цитадела на компютрите, в гигантския свят на корпорацията, която обслужваше Мултивак. С Мултивак, изпълващ човешкия кръгозор, по-малките компютри за тривиални задачи бяха използвани съвсем рядко.
Уислър влезе в кабинета на Ейбрам Траск. Този правителствен служител в момента бе зает с важно занимание — палеше лулата си. Тъмните му очи се стрелнаха по посока на Уислър, а заостреният му нос се очертаваше рязко на фона на четвъртития прозорец зад него.
— А, ето те и тебе, Уислър. Сядай. Сядай.
Уислър седна:
— Мисля, че имаме проблем, Траск.
— Надявам се, не е технически — усмихна се Траск. — Аз съм само един невинен политик. (Това беше една от неговите любими фрази.)
— Става дума за Майерхоф.
— Сигурен ли си? — Траск побърза да седне, лицето му доби отчаяно изражение.
— Сравнително.
Уислър разбра внезапното нещастие на другия много добре. Траск бе правителствен служител, отговорен за Отдела по компютри и автоматизация в Управлението на Министерството на вътрешните работи. От него се очакваше да се занимава с проблемите по политическите разбирания на хората, които обслужваха Мултивак, така, както от техническия персонал се очакваше да се справя с проблемите на самия гигантски компютър.
Но един Велик майстор бе много повече от член на обслужващ персонал. Дори много повече от човек.
Още от ранната история на Мултивак се знаеше, че най-трудната операция тук е задаването на въпроси. Мултивак можеше да разрешава проблемите на човечеството, всичките проблеми, ако… ако му задаваха съответните въпроси. Но с непрекъснато нарастващата динамика при натрупването на знания намирането на тези смислени въпроси стана още по-трудно.
Само разум не бе достатъчен. Тук трябваше рядко срещана интуиция, същите способности на мозъка (само че много по-интензивни), които бяха необходими на гросмайстора. Трябваше такъв ум, който да е способен да прозре куадрилиони ходове напред, за да намери единствения верен ход и да го направи в рамките на минути.
Затова Траск се размърда неспокойно:
— И какво прави Майерхоф?
— Внедрил е система от въпроси, която аз намирам за тревожна.
— О, хайде стига, Уислър. Това ли е всичко? Ти не можеш да забраниш на един Велик майстор да прокара която и да е система от въпроси. Нито ти, нито аз сме овластени да обсъждаме смисъла на неговите въпроси. Знаеш това. А аз знам, че ти го знаеш.
— Да, зная. Разбира се. Но аз познавам и Майерхоф. Виждал ли си го някога извън работата му?
— Господи боже, не. Някой изобщо среща ли се с някой Велик майстор извън работата му?
— Не се дръж така, Траск. Те са хора, хора, които са направо за оплакване. Някога замислял ли си се какво е това да си Велик майстор, да знаеш, че в целия свят има само дванайсет човека като тебе, да знаеш, че за поколение такъв се ражда само един, най-много двама, че светът зависи от тебе, че хиляди математици, специалисти по логика, психолози и учени физици са на твое разположение?
— Господи, ами аз ще се чувствам като крал на света — прошепна Траск, свил удивено рамене.
— Не мисля така — каза старшият психоаналитик припряно. — Те се чувстват като крале на нищото. Те нямат равни на себе си хора, за да общуват с тях, нямат никакъв усет за принадлежност. Слушай, Майерхоф никога не изпуска възможността да се среща с момчетата. Той не е женен естествено, не пие, няма своя социална среда… но се насилва да се събира с хора, защото няма как. И знаеш ли какво прави, когато е с нас, а това става поне веднъж в седмицата?
— Нямам ни най-малка представа — каза правителственият човек. — Всичко това е ново за мене.
— Той се прави на шегаджия.
— Какво?
— Разказва ни вицове. Хубави са. Страхотен е. Той може да вземе която си поиска история, няма значение колко стара и глупава е, и да я направи така, че да звучи добре. Знае как да я разкаже. Той има нюх, способен е.
— Разбирам. Ами добре.
— Или зле. Тези вицове са много важни за него — Уислър се облакъти на бюрото на Траск, загриза нокътя на палеца си и заби поглед някъде в пространството: — Той е различен, той самият знае, че е различен, и тези вицове са единствената му възможност да усеща, че може да ни накара нас, обикновените глупаци, да го приемаме. Ние се смеем, крещим, потупваме го по гърба и дори забравяме, че той е Велик майстор. Това е единственият начин, по който той ни държи.