Чудомир
Шегата на бай Андрея
Кухня в квартирата на данъчния чиновник Андрея Стабилитетов. Отляво — миндер, на който плете чорап тъща му. До него — готварска печка. До нея — жена му, а под печката — черен котарак с опърлен гръб. Две деца на пода ядат попара. Тишина. Обяд е.
Изведнъж вратата се хлопва нервно, бай Андрея се втурва запъхтян и разтревожен, заключва вратата, спуща пердето на прозореца откъм улицата и се тръшва на миндера. Тъща му изпуща бримка от чорапа, а жена му — лъжицата.
— Какво ти е бре, човек, какво се е случило?
— Ссст! Тихо! Сами ли сте в къщи? Няма ли чужди хора у дома?
— Е, боже, не виждаш ли, че сме самички? Мама, децата и аз. Е, казвай де, казвай какво има, че ще ми се пръсне сърцето!
— Ссст! Да мълчите! Жено, изпъди децата и котката и иди да заключиш пътната врата.
— Андрейчо, синко, ще ни изкараш умовете бе! Защо не кажеш какво се е случило? — подема тъщата.
— Боже, този човек нещо му стана — добави завърналата се разпъхтяна съпруга.
— Работата е много сериозна. Внимание! Всички тук в тая къща трябва да онемеете, чухте ли? Трябва дума от устата ви да не излиза и да се закълнете пред мене, че и след смъртта си няма да обаждате никому. Разбрано ли е? Ха сега, закълнете се!
— А бе да се закълнем бе, Андрейчо, защо да се не закълнем, нали сме си свои, нали доброто си мислим един другиму. Мамо, прекръсти се ма! На, ето, и аз се кръстя и се заклевам! Казвай сега де!
— Намерих — прошепна тихо бай Андрея, като се сниши. — Пари, пари намерих, много пари, разбрахте ли? — И като бръкна в джеба си, извади и хвърли на пода една голяма връзка с банкноти.
— Майчицеее, ще се побъркам! Божичко, късмет!… Андрейчо бе, Андрюшка бе, ами как стана тази работа, къде ги намери?
— Ами не те ли видя някой бе, мъжленцето ми… Боже, радост, майко, и над нашата къща слънце огря най-после. И рокля вече ще имам, и син костюм, и обувки, и „Коти“ пудра, и за ондулация ще останат… Леле, ще си умра от радост!
— Сега вече и на мене ще има ново манто — обади се старата, — нали, Минке?
— Ти чакай, не бързай! Манто пък, не друго, а манто! Да видим какво ще остане, че тогава. Стой настрана сега. Тъща си, трябва да си знаеш мястото. Ей тъй, всякога се бъркате, щяло и нещяло, затова ви мразят мъжете и ви пишат по вестниците постоянно.
— Че лошо ли рекох ма, Минке, ти поне знаеш, че е оръфано по ръкавите и кожите са му пожълтели. Толкова ли не заслужавам едно манто, едни ръкавици и галоши? Ей и гребена на главата ми — двата му зъба са счупени.
— Е, е, е, нареждай, нареждай. Каквото почна, като на литургия! Вземи тогава всичките пари, па тръгни из чаршията и купувай!
— Мино, майка, лоши уста имаш. Две зими вече плетеш пуловер на мъжа си и още не си го уплела, а аз му пришивам копчетата на долните дрехи, аз му наплитам чорапите, аз му варя лещена чорба с чеснови глави, дето я най-обича, и все на мене нищо няма.
— Не давам стотинка, чу ли! Парите са мои, мъжът ми ги е намерил. И твоят да ти е намерил на времето, та да те облече и да имаш за старини. Аз костюм нямам, бална рокля нямам и все венчалната поправям толкова години. Какви цветове не съм я боядисвала. Всичко ще си накупя, че тогава. И на Андрейча ще купя носни кърпи, три ще му купя, и копчета за яки ще му взема… Ще си го наконтя аз него, печелничето ми, късметлийчето ми!
— Е, аз си знаех, че в тази къща съм на слугиня на място. Правете каквото знаете. Като си няма човек подкрепа, тъй го подритват насам-нататък. Ама занапред да знаете на месец ще ми плащате, като на слугините, та и аз да си знам мястото — захленчи старата.
— Боже, лоша жена, брей! Рибен кокал! Че какво мари, майко, си запретендирала толкова, на младостта си ли, на хубостта си ли? Че не можем ли да боядисаме моето старо манто и да го носиш още 3–4 години? А галоши за какво ти са? Къде ходиш? В неделен ден само до черквата — и тя е до нас. Андрейчо ходи без ръкавици, а тя ръкавици иска, в устата си зъби няма, а на гребена й само два зъба паднали и нов иска да й купят. Лош човек си, казах ти! Правиш тъй, че да се зарече човек никога пари да не намира.
— Нищо не ща, нищо не ми трябва — хълца старата. — Аз си знам, че за тегло съм родена, че и това, дето ми давате, ми е много. Контете се вий, купувайте, аз мога и като циганка да ходя, ама дано ви даде господ дъщеря да отхраните и тя тъи да се грижи за вас, както вий за мене.
— Зла жена, божее, лошо нещо! Вземи ги мари, на, вземи ги всичките, вземи ги, та да млъкнеш. Ха върви, купувай, та да си хубава, ти да си пременена, дано и на онзи свят се не наситиш!
— Чакайте бе, жени, не бързайте — намесва се бай Андрея. — Парите не са само мои. С Илия ги намерихме. На обяд, като излизахме от работа, нали пътят ни е край банката? Гледам аз, до стъпалото на вратата пакет, гледа и Илия — пакет, забързваме и двамата, доближаваме, навеждаме се тъй, че си чукнахме главите, но аз изпреварих и ги мушнах в джеб. Озърнахме се след това наоколо, никого няма, закрачихме из кривите улички и хоп, в двора зад черквата. Вадя пакета — банкноти, гледам отгоре писано — 10 000. „Бре, ами сега, Илия?! Иди си, думам му, до вас да ги позалисаш, па после ела у дома да ги разделим братски. Не се плаши, на, черква е това тук и господ вижда отгоре…“ Та половината пари са на Илия, да знаете!