Любен Дилов
Шегата на капитана
Почти всички на борда бяхме новаци, тоест вече не бяхме, защото първият ни полет стремително отиваше към своя край. Звездолетът пресече орбитата на Плутон и енергично забавяше скоростта си, навлизайки в Слънчевата система. Чувствувахме се постоянно замаяни, защото след субсветлинните скорости, с които бяхме се носили между звездите, спирачните двигатели силно натоварваха поотвикналите ни клетки. Всичко обаче беше така пресметнато, че седмица преди да пристигнем, телата ни да са подготвени за родната гравитация. Астролетът разполагаше с необходимите средства и съоръжения да осъществи в полет адаптацията на екипажа си към земните условия. А за душевното и физическо здраве на хората му отговаряше моя милост, така че след навлизането ни в Слънчевата система имах много и твърде отговорна работа.
Сам новак в толкова продължително пътешествие, аз трябваше да се боря не само с чуждите неразположения в периода на адаптацията, но, понеже обръщах повече внимание на техните психофизиологични смущения, по-леко пренасях своите. Всяко бордово денонощие прекарвах хората си през диагностичния кабинет, предписвах укрепващи и ободряващи медикаменти, измислях им весели занимания и нови игри, цензурирах предаванията, които вече улавяхме от Земята, защото не всичко бе подходящо още сега да се показва или съобщава на екипажа. И въпреки усилията ми екипажът се влачеше из звездолета в отчайващо лошо настроение. А не можех и да му се сърдя — сам изпитвах същото, макар и да го криех под професионално показен оптимизъм.
Както е известно от теорията на относителността, полетът ни със скорости, близки до скоростта на светлината, бе довел за нас до онова свиване на времето, при което ние, спечелвайки за себе си младост, бяхме загубили на Земята близо столетие, отнесло със себе си всичко скъпо от предишния ни живот. След месец щеше да ни посрещне една непозната планета. Вече го усещахме: чужди ни се струваха произведенията на изкуството, които Земята изпращаше в своите предавания за далечните космически станции, не печелеха симпатиите ни и новите звезди на спорта, естрадата и политиката. Нашето поколение отдавна бе напуснало всички тези области заедно със своите вкусове и стилове.
Тревогата му нарастваше, защото нарастваше и безсилието ми, да се преборвам с множеството функционални смущения, които имаха чисто психосоматичен произход. Не ми се щеше да признавам поражението си, но капитанът ни единствен притежаваше опит от междузвездни пътешествия. И изобщо, че тъкмо той ни водеше беше не само чест за нас, но и рядък късмет. Оцеляването на експедицията ни в няколко отчайващи ситуации се дължеше почти изключително на него.
Преди повече от четири столетия той пръв бе повел космолет към звездите и още тогава завинаги бе заковал името си в паметта на човечеството. А за нас, до полета ни, той представляваше само име от учебниците и митичен прадядо, макар на вид да не можеше да ни е дори баща. Ето защо авторитетът и легендите около името му поддържаха през целия ни двайсетилетен полет спасителната дисциплина. Не особено общителен, строг, но безукорно справедлив, той умееше сегиз-тогиз да се отнесе към някого и по бащински топло. А учтивата дистанция в едно за дълго затворено пространство е по-верният тон на отношения между хората, отколкото семейното панибратство, което лесно поражда конфликти.
— Капитане, екипажът съвсем се вкисна — рекох му, когато най-после преодолях професионалната си гордост. — Дай някаква идея.
Стори ми се, че усмивката му беше злорада и жестока.
— След първия полет е така. Пoчваш да се плашиш повече от Земята, отколкото от Космоса.
— Безпокоя се за някои от тях — подхвърлих предпазливо. — Помислих си, че ти, като стар космически вълк и твоя опит…
Той изръмжа.
— Аз като стар космически вълк мога само да ги наругая. Знаеш ме какъв оратор съм.
— А защо пък не — хванах се аз за думите му, може би защото не ми се щеше да си отида с празни ръце. — Едно добро наругаване понякога върши работа. А то така… тия мъчителни и безплодни дискусии, които всеки води в себе си с бъдещето, дето ни очаква… Знаеш ли какво, я да насрочим за утре едно събрание! Ама пряко, не по видеовръзката! Нека се погледаме очи в очи! Нека открито да си признаем какво най много ни тежи, за какво ще ни е най-мъчно. Пък ти ще разкажеш нещичко за предишните си връщания. В края на краищата имаме си жив пример, че не е задължително в такъв случай човек да се превръща в музеен експонат от историята на космонавтиката.
Той кимна, а усмивката му този път ми се стори заканителна.
През целия полет, едва ли бяхме свиквали повече от четири-пет директни събрания, и то само по празнични поводи. Холовизорната система правеше всичките ни съвещания и разговори директни, без да напускаме работните си места или жилищните помещения. Обаче сега ми бе необходима аурата на изключителност. Постарах се да придам на събранието още по-интригуващ характер и като пуснах на екраните поканата писмено: „Опит за разговор на тема «Какво ни плаши». Присъствието не е задължително.“ А напитки, каквито сервирахме само в най-големите празници, поръчах за целия екипаж. Бях убеден, че тъкмо незадължителността на присъствието ще докара всички на събранието.