Събитията се обърнаха. Самодоволният Фори започна да дава акъл на Коко. Колкото повече го правеше, толкова повече се чувстваше една фалшива нотка в гласа му. Коко имаше нужда от работа, а не от наставления. Стигна се до там, че нисичкият Фори порасна в своите очи с няколко сантиметра над Коко (което разбира се не можеше да бъде реално). Поне така му се стори, гледайки се в огледалото. Мислейки ден и нощ върху ловките ходове на прочутите милионери (Форд например), Коко изведнъж реши. „Никой не е прокопсал от роднини и в свое село! Трябва да се емигрира! Ако не зад граница, то някъде вътре в страната, например в столицата“! Речено-сторено! Бивш негов колега продаваше компютри и пълнеше джобовете си с пари.
Една вечер му телефонира с бодряшки подправен глас и след като получи устното му благоразположение, напълни сакчето си с топли дрехи (идеше зима) и хвана нощния пътнишки влак в посока към своята мечта.
Фори от завист не можеше да си намери място! Беше се записал на курс за начинаещи, по изучаване на английски. Емигрантските настроения бяха нарушили и неговия сън. Изпращайки го на гарата, Фори с треперещо гласче подхвърли — „Пък търси и за мен едно местенце там!“
Човек обикновено най-желае онова, което няма! В моменти на затруднения здравата мисъл сякаш го напуска и той започва да гледа на мечтата като на реалност. Впуска се безумно в начинания, които по-късно ще му донесат много страдания и неприятности. Компютърната слабост на Коко го направи най-интелектуалния хамалин на своя бивш колега. Време за почивка нямаше! Не можеше да се нахрани и наспи нормално! Пренасяше тежките кашони часове наред, без отдих, мокър до кости, под студения есенен дъжд. Спиране нямаше! Сърцето му се блъскаше в гърдите от преумора. Минаваха дни, минаваха месеци, Коко бързо линееше.
Един ден спомена на новия си чорбаджия нещо за пенсионни осигуровки. После много съжали, че подхвана тази тема, но думите вече бяха казани. Върна се със същия нощен каубойски влак в провинцията, отмалял но радостен, че все пак е независим човек. Каква ти независимост! Без работа и без пари!
Фори го посрещна с буйна радост. Бяха се позабравили. Както му е традицията, поляха срещата пак в онова западнало но вече приватизирано ресторантче. Пийнаха по една бира и споделиха най-наболелите неща от живота. Много вода беше изтекло. Цветущият машиностроителен комбинат, в който работеше Фори, вече едва креташе. Не беше вземал заплата от три месеца.
— Какво направи с интериора на апартамента?
— Абе оная дето ми се довлече, се оказа разведена. От време на време ми пребърква джобовете, я за цигари я за кафе. Оня ден ми измяука — „Форчо, да знаеш какви чорапогащи съм си харесала! Черни на цвят и в тон с онова жупче което най-много обичаш да гледаш!“ Писна ми бе братче! Лапва всичко каквото докопа. Двете и хлапета през ден са у нас. И все гладни!
— Разкарай я бе, какво ще те уча!
— Разкарвах я най-малко десет пъти, но пак се довлича. Има си един златар, та с него се утешава когато я изгоня.
— Добре де при златаря намира пари, а при тебе какво?
— Любов бе братче! Друго какво може да намери?
Коко погледна приятеля си със съжаление и мигом разбра, че той е по-зле дори от него самия. Отпи от бирата и се загледа умислено в едно мазно петно на покривката.
— А с охранителната уредба какво стана?
— Така си е както си я знаеш. Тесният специалист, дето го знаеш, ми поиска още пари и работата се блокира. Висят си жиците от стените и събират паяжини. Изписал съм братче, един куп адреси за работа в чужбина. В момента окото ми се е насочило към Нова Зеландия. Много е далече и малко безработни нашенци могат да стигнат до там! Какво ще кажеш?
Коко нямаше какво да каже. Той беше толкова уморен, че даже не му се мислеше по въпроса. Гурбетлъкът го беше съсипал! Нередовното хранене бе подлютило старата му язва. Беше се прегърбил от носене на тежкия товар. Умората така силно го налягаше, че имаше едно единствено желание, да легне и да спи, да спи без да се събужда!
— Приятел, уговорих се с един стар колега за една работа в тукашната му фирма.
— Не се ли напати от колеги, бе човек?
— Вярно е, но къде можеш да идеш? Един завод, за майтап, вече не работи!
— И аз не зная какво да правя! Ще ти кажа нещо, но си мълчи! В началото на другия месец ще хлопват вратите и на нашия комбинат. Какво ще правя, не зная!
— Ами да ходим в Нова Зеландия!
Фори го погледна недоверчиво. Не знаеше дали се шегува или говори само за да се намира в приказки. Някаква муха сънливо се въртеше около чинията с вече студените кебапчета. Някъде зад тях ревна усилвателната уредба. Мухата стреснато подхвръкна и се изгуби в неизвестна посока. Започваше вечерната музикална ресторантска програма.