Кони Мейсън
Шейх
ПРОЛОГ
Мароко, 1673
Шейх Джамал абд Табит слезе по мостчето на пиратския си кораб „Корсар“ и се загледа в хълмовете, издигащи се като амфитеатър над голямото пристанище Танжер. Беше доволен, че отново си е у дома след едногодишното гостуване при майка си в Англия. Не му хареса обаче, че още със стъпването на брега моментално го обградиха рояк войници на султан Мулай Исмаил.
— Какво означава това? — запита Джамал с тих, но авторитетен тон. Тези, които го познаваха, се бяха научили да внимават, щом чуят шейха да говори с този студено заплашителен, приглушен глас. — Да не съм арестуван?
Един едър мъж, чиято кожа лъщеше като полиран абанос, пристъпи напред.
— Не си арестуван, шейх Джамал. Нашият велик султан Мулай Исмаил желае незабавно да отидеш при него.
Тъмният поглед на Джамал се спря застрашително върху султанския капитан, когото той добре познаваше. Армията на Исмаил се състоеше от над пет хиляди африкански пленници. Войниците му бяха добре известни със свирепата си преданост към султана, със силата и бойните си умения.
— Току-що стъпих на брега след дълго пътуване, капитан Хасдай. Трябва първо да се погрижа за разтоварването на кораба. Това не може ли да почака?
— Носиш ли плячка? — заинтересува се Хасдай.
— Достатъчно, за да задоволи дори султана. Срещнах три испански галеона, два край бреговете на Португалия и един в Гибралтарския пролив. Газеха дълбоко във водата, натоварени със съкровища. Султанът ще получи полагаемата му се част.
— Имам нареждане да те заведа незабавно в кралския дворец в Мекнес. Много неща се случиха, докато отсъстваше, и султанът има нужда от услугите ти.
Джамал си спомни разкошния си бял мраморен дворец, разположен точно на запад от Мекнес в един пищен оазис — дворец, който той наричаше Рая. Не беше виждал дома си повече от една година. Затвори очи и си представи оградения със стени палат, потъналите в зеленина градини, подхранваното от един извор езеро, чиято кристално синя вода искреше като милион диаманти. Представи си наложниците, които с нетърпение очакваха завръщането му, и изведнъж ужасно се ядоса на султана, задето така наложително изисква присъствието му.
— Кажи на султана, че ще дойда веднага щом ми е възможно.
— Ще дойдеш веднага — повтори неотстъпчиво Хасдай. Беше получил заповеди и неизпълнението им означаваше смърт. Султан Исмаил не беше човек, на когото може да се противоречи. Мрачният и капризен властник очакваше незабавно послушание от поданиците си.
Джамал знаеше кога да отстъпи елегантно.
— Дай ми време да се преоблека и да се разпоредя да откарат моето имущество в Рая.
Без да чака отговор, се обърна и се върна на кораба. Харун, лейтенантът на Джамал и най-довереният от всичките му хора, го посрещна на горната палуба.
— Какво има, Джамал?
Тъмните вежди на шейха се срещнаха в гневна бръчка.
— Трябва веднага да отида в Мекнес. Знаеш как да разпределиш плячката. Прати веднага дела на султана в Мекнес, а моята част да се закара в Рая и да се заключи в подземията. Раздели останалото между хората на борда. Чакай ме в Рая. Ще ти пратя съобщение, ако имам нужда от войниците ти.
— Ще стане както казваш, господарю.
След двадесет минути Джамал слезе на брега, за да се присъедини към капитан Хасдай и хората му. Беше свалил европейските си дрехи, тесен панталон, ленена риза и жакет, и ги бе заменил с широка бяла роба, наричана джелаба, широки шалвари и риза, пристегната на врата. Гъстата му чуплива коса бе покрита с бяла чалма.
— Султанът иска да ти подари един кон — каза Хасдай, когато един от неговите хора се появи, водейки чудесен черен арабски жребец. — Името му е Касем, бързият. Своенравен е, но султанът смята, че ще се справиш с него.
Джамал изгледа с възхищение неспокойно пристъпващия на място кон. Това беше наистина щедър подарък. Султанът сигурно искаше от него нещо много важно, щом беше решил да се раздели с такова красиво животно. Коженото седло беше великолепно, също като сбруята и юздите, инкрустирани с прекрасни скъпоценни камъни.
Касем пръхтеше и танцуваше, докато Джамал се качваше на седлото му, мяташе глава насам-натам, но шейхът беше на висота и бързо успя да подчини коня на волята си. Хасдай наблюдаваше великолепното животно, държейки се на доста голямо разстояние от жребеца, чието диво пръхтене и риене с копита плашеха по-кроткия кон.
След миг Джамал заби пети в хълбоците на Касем и препусна, оставяйки Хасдай и другите да гълтат праха след него. Победоносният му смях предизвика усмивки по лицата на неговите хора. Повечето от тях бяха служили достатъчно дълго при Джамал, за да се научат да уважават дивата му природа, върховното му пренебрежение към опасността, надменността и понякога дори безскрупулността му. Те познаваха и безпределната му лоялност, и непоколебимата му почтеност, затова му прощаваха някои по-грубички качества.