Изпървом нищо нямаше. Ядаха, пиха, И бързаха много. А човек, кога бърза, скоро го хваща виното. Напиха се ония хора, взеха да се заглеждат у Василка, взеха да й подмятат думи. Гледам я аз, смигам й, правя й знак да се махне, да избяга. Не ме разбира, смее се. Зата, кога бог ще погуби някого, взема му най-напред ума. Бе, дъще, мисля си, сега ли намери време да печелиш пари, сега ли намери да се показваш, че си хубава!
— Чакай — рече дядо Гено. — Какво, ти искаш да речеш, че Василка максус се е нагиздила за тях, за моканите? — Не, не… казвам туй. Ама чудно ми беше. После си помислих и си казах: тя зата такава си е, весела.
— После?
— После взе да става лошо — чувам ги какво си шепнат, разбирам какво се канят да правят. Къде е Калмука, помислих си. Той, дето никога не беше се мръднал от хана, къде е отишел? Тъкмо Василка донесе вино и се връщаше, един стана, повлече се подир нея и я улови за ръката. Тогаз я видях, че се разсърди, дръпна си ръката и го блъсна. После избяга зад тезгяха и се сви като котка. Наскачаха всички, спуснаха се към нея, тя завика, изпищя. Отведнъж наспоред нея, из маазата — капака на маазата беше там — излезе Калмука. Брате, виждам го като сега! Като се изправи онзи голям човек, като погледна, държи брадва. Как гледаше, ти казвам, как: му бяха изопнати страните — помислих си: тъй гледат хората, кога ще мрат.
А те налитаха пак. Калмука погледна Василка, видя я, че плаче, па като изрева, като дигна брадвата и хрясна едного. Всички избягаха навън, избягах и аз.
Оня, когото Калмука беше съсякъл, ревеше. Спуснаха се едни да го събличат, а другите напълниха пушките, пристъпиха към вратата и зеха да пушкат. Пушкаха, пушкаха. Разтреперах се цял; боже, виках, що стана, избиха ги! Чувах как се чупят шишетата по тезгяха, ама далеч бях, не видях нищо. Най-после спряха да стрелят и влязаха вътре. Не стояха много, излязаха. Един започна да дърпа двете канати на вратата, да ги затваря. Тогаз погледнах и видях: пред тезгяха на земята лежи Калмука, до него Василка. Той с лицето си нагоре, тя с лицето си към земята.
Затвориха вратата, после се развикаха, забързаха. Гледам: дадоха огън на хана от четирите страни. Стара бина беше — запуши, запуши и пламна. Тогаз тръгнаха. Мръкнало се беше, повлякаха пак и мене…
Дядо Гено впрегна колата, тръгнахме.
Киро разправяше сега за себе си, как беше избягал в тъмнината в кукурузите, как се спасил. Аз не го слушах. Ето и хана — не хана, а мястото му. Нямаше голямата стара сграда, нищо не спираше погледа и полето се виждаше и отпред, и отзад. Самата местност като че беше се променила. Бяха останали само зидовете на оградата. И една купчина от камъни, от пръст, от недоизгорели греди, от керемиди. Дори и коприва беше започнало да никне между тях. Аз стоях като пред гроб.
Киро остави дяда Гена и дойде при мене. — Какво гледаш — каза. — Камъни и пепел. Туй е то всичкото, щото остана от Антимовскня хан.