— Прав си, момко. Ще я отведем при генерала като подарък.
Прибра револвера и се върна при хората си. Следотърсачът скочи от седлото и навлезе в тръстиката, за да се погрижи за момичето. За нейно щастие раната бе чиста. Куршумът беше излязъл от другата страна на бедрото й. Той свали кърпата от врата си, изми крака й с чиста вода и направи стегната превръзка, за да спре кръвта.
Когато свърши, я погледна. Тя отвърна на погледа му. Буйната й коса, черна като гарваново крило, се спускаше по раменете й. Големи тъмни очи, забулени от болка и страх. Не всички индианки бяха хубавици от гледна точка на белите, но най-красиви от всички племена бяха шайенките. Шестнадесетинагодишно, момичето в тръстиката притежаваше поразителна, небесна хубост. Следотърсачът беше на двадесет и четири, възпитан в духа на Библията, и никога не бе познавал жена в старозаветния смисъл на думата. Сърцето му бясно се разтуптя и трябваше да откъсне поглед от нея. Той я метна на рамото си и се върна в опожарения лагер.
— Качи я на някой от конете им — извика му сержантът и отново надигна манерката си. Следотърсачът поклати глава.
— На носилка — отвърна той. — Иначе ще умре.
На земята край тлеещите останки от типитата имаше няколко индиански носилки. Направени от два дълги еластични пръта, пресичащи се на гърба на коня и с бизонска кожа, опъната между тях, носилките бяха много по-удобни за превозване на ранени от каруците на белите, които подскачаха на всяка неравност.
Следотърсачът хвана един от конете. Бяха останали само два — другите пет препускаха в далечината. Когато дръпна юздите му, животното се изправи на задните си крака. Вече беше усетило миризмата на бели хора, от която индианските коне можеха да обезумеят. Обратното също бе вярно — щом доловяха мирис на индианци, конете в американската кавалерия ставаха почти неуправляеми.
Той леко започна да духа в ноздрите на животното, докато то не се успокои и не го приеме. След десет минути носилката беше завързана и завитото с одеяло ранено момиче лежеше върху бизонската кожа. Патрулът се отправи обратно при Къстър и главните сили на Седма кавалерия. Беше двадесет и четвъртият ден на юни, лето Господне 1876-о.
Причините за тази лятна кампания в равнините на южна Монтана датираха отпреди няколко години. Най-после в свещените Черни хълмове на Южна Дакота бяха открили злато и в тези земи прииждаха златотърсачи. Ала Черните хълмове вече бяха дадени за вечни времена на сиукския народ. Разгневени от това коварство, индианците от Великите равнини отговориха с нападения срещу златотърсачите и керваните фургони.
Белите яростно реагираха на тази жестокост — разкази за ужасни варварства, често измислени или много преувеличени, разпалиха гнева до точката на кипене и белите селища се обърнаха към Вашингтон. Правителството с лека ръка анулира Договора от Ларами и даде на равнинните индианци няколко скромни резервата, съвсем малка част от онова, което тържествено им беше обещало. Резерватите се намираха в Северна и Южна Дакота.
Но Вашингтон също призна създаването на област, известна като Неотстъпените територии. Това бяха традиционните ловни полета на сиуксите, които все още изобилстваха на бизони и елени. Източната граница на областта минаваше на юг по правата линия, образувана от западните краища на двете Дакоти. Западната й граница беше въображаема ос с посока север-юг на двеста тридесет и два километра на запад, ос, която индианците никога не бяха виждали и не можеха да си представят. На север Неотстъпените територии стигаха до река Йелоустоун, която минаваше през Монтана и двете Дакоти, а на юг — до река Норт Плат в Уайоминг. Отначало индианците спокойно можеха да ловуват там. Ала настъплението на белия човек на запад не спря.
През 1875 година сиуксите започнаха да напускат резерватите в Дакота и да се насочват на запад към Неотстъпените територии. По-късно същата година Бюрото по индианските въпроси им даде краен срок до 1 януари да се върнат в резерватите.
Сиуксите и техните съюзници не оспориха ултиматума, а просто не му обърнаха внимание. Повечето от тях изобщо не чуха за него. Те продължиха да ловуват и когато зимата отстъпи на пролетта, тръгнаха след основния си дивеч — величествените бизони и грациозните елени и антилопи. През ранната пролет Бюрото повери на армията задачата да ги открие и да ги върне в резерватите.
Армията не знаеше две неща: колко индианци са напуснали резерватите и къде се намират. По първия въпрос военните просто бяха излъгани. Резерватите се управляваха от агенти по индианските въпроси, повечето от които бели и мнозина — мошеници.