Тя прекоси плаца и почука на вратата. Облечен в пълна униформа на майор от Втора кавалерия, професорът седеше на бюрото си, потънал в административна работа.
— Сядай, Чарли. Младежите настаниха ли се? — попита той.
— Да. И имаме един нов.
— Как така нов?
— Младеж на кон. Около двайсет и пет годишен. Просто дойде от прерията. Прилича на закъснял доброволец. Иска да се присъедини към нас.
— Не съм сигурен, че можем да вземем повече. Всички места са попълнени.
— Е, честно казано, той си носи всичко необходимо. Кон, дрехи от еленова кожа, доста мръсни, седло. Зад седлото му даже са завързани пет животински кожи. Явно се е постарал.
— Къде е сега?
— Грижи се за коня си. Казах му да дойде тук след малко. Реших, че поне може да се срещнеш с него.
— Добре.
Крейг нямаше часовник и трябваше да измери времето по слънцето, но беше точен до няколко минути. Почука и го поканиха да влезе. Джон Ингълс бе закопчал куртката си и стоеше зад бюрото си. Чарли Бевън беше отстрани.
— Искали сте да ме видите, господин майор?
Професорът се смая от автентичността на младежа. Той стискаше в ръка кръгла шапка от лисича кожа. Открито, честно, загоряло от слънцето лице с тъмносини очи. Кестенявата, неподстригвана от много седмици коса бе завързана на опашка с кожен ремък. В тънката плитчица, която висеше отстрани на лицето му, беше закрепено орлово перо. Кожените му дрехи дори бяха с неравните шевове, каквито бе виждал на истински стари облекла.
— Чарли ми каза, че сте искали да се присъедините към нас, да поостанете тук.
— Да, господин майор, искам.
Професорът взе решение. В средствата имаше перо за извънредни случаи. Този младеж беше тъкмо такъв. Той придърпа един дълъг формуляр, взе перодръжката и потопи стоманеното перо в мастилницата.
— Добре, да попълним някои подробности. Име?
Крейг се поколеба. До този момент, изглежда, не го бяха познали, ала името му можеше да ги подсети. Но майорът беше пълен и малко блед. Като че ли току-що идваше на границата. Може би на Изток не се бе чуло за събитията от миналото лято.
— Крейг, господин майор. Бен Крейг.
Той зачака. Изглежда, че името не говореше нищо на офицера. Пълната ръка с чиновнически почерк записа: Бенджамин Крейг.
— Адрес?
— Моля?
— Къде живееш, синко. Откъде идваш?
— От ей там, господин майор.
— Ей там е прерията и пустошта.
— Да, господин майор. Роден съм и съм израснал в планината.
— Мили Боже! — Професорът бе чувал за семейства, които живеели дълбоко в пустошта, но това беше по-обичайно за Скалистите планини в Юта, Уайоминг и Айдахо. Той грижливо написа: „Без установено местообитаване“.
— Имена на родителите?
— И двамата са мъртви, господин майор.
— О, много съжалявам.
— От петнайсетина години.
— Тогава кой те е отгледал?
— Господин Доналдсън, господин майор.
— А, и той живее…
— И той умря. Разкъса го един мечок.
Професорът остави перодръжката. Не бе чувал за нещастни случаи с мечки, макар че някои туристи бяха ужасно нехайни с боклуците от пикниците си. Човек просто трябваше да познава пустошта. Така или иначе, този красив младеж очевидно нямаше семейство.
— Кой е най-близкият ти роднина?
— Господин майор?
— Трябва да можем да се свържем с някого в случай, че… нещо се случи с теб.
— Нямам, господин майор. Няма с кого да се свържете.
— Разбирам. Дата на раждане?
— Петдесет и втора. В края на декември, струва ми се.
— Значи си на двайсет и пет години, така ли?
— Да.
— Ясно. Номер на социалната осигуровка?
Крейг го зяпна. Професорът въздъхна.
— Господи, ти май си се промъкнал през ситото. Добре. Подпиши тук.
Той обърна формуляра, побутна го към Крейг и му подаде перодръжката. Младежът я взе. Не можеше да прочете думите „подпис на кандидата“, но виждаше оставеното място. Той се наведе и постави кръстче. Професорът взе листа и смаяно го погледна.
— Бедното ми момче, милото ми бедно момче… — Той показа формуляра на асистентката си. — Чарли, като служител в образователната система смятам, че това лято ще имаш още една задача.
Тя широко се усмихна.
— Да, господин майор, разбирам.
Госпожица Бевън бе тридесет и пет годишна, разведена, без деца. Този младеж от пустошта й изглеждаше още хлапак, наивен, невинен, уязвим. Нуждаеше се от нейната закрила.
— Добре — каза професор Ингълс. — Бен, върви и се настани, ако вече не си го направил. Ще се видим на масата за вечеря.