— Откъде познава историята на Запада?
— Сигурно от стареца. В края на краищата, ако преди три години е умрял, да речем, на осемдесет, той е роден преди края на миналия век. Тогава животът тук е бил доста примитивен. Сигурно е разказвал спомените си на момчето.
— Тогава защо младежът толкова добре играе ролята си? Възможно ли е да е опасен?
— Не, няма такова нещо — заяви Чарли. — Просто си фантазира. Вярва, че има право да ловува, когато си иска, както е било едно време.
— Значи се вживява в ролята си, така ли?
— Да. Но нима всички ние не се вживяваме?
Професорът избухна в смях и се плесна по бедрата.
— Разбира се, тъкмо това правим. Той просто е много по-добър от нас.
Тя се изправи.
— Защото го вярва. Той е най-добрият актьор. Остави го на мен. Ще се погрижа за него. Две от момичетата вече са му хвърлили око.
В спалнята на Бен Крейг все още му се струваше странно, че другарите му се събличат по къси памучни гащета, докато той предпочиташе да спи с обичайните дълги до глезените гащи. След седмица това доведе до проблем и някои от младежите се обърнаха към Чарли.
Тя завари Крейг да цепи дърва за кухнята, след като ги бе донесъл от гората.
— Може ли да те попитам нещо, Бен?
— Разбира се, госпожо.
— И ме наричай Чарли.
— Добре, госпожо Чарли.
— Ти къпеш ли се, Бен?
— Да се къпя ли?
— Аха. Да се съблечеш и да измиеш тялото си, цялото, не само ръцете и лицето.
— Ами, естествено, госпожо. Редовно.
— Радвам се да го чуя, Бен. Кога се къпа за последен път?
Той се замисли. Старият Доналдсън му бе обяснил, че трябва да се къпе редовно, но в ледените планински потоци човек не го правеше много често.
— Ами, миналия месец.
— Точно така предполагах. Какво ще кажеш пак да се изкъпеш? Сега?
След десет минути го видя да извежда оседланата Роузбъд от конюшнята.
— Къде отиваш, Бен?
— Да се изкъпя, госпожо Чарли. Както ми казахте.
— Но къде?
— На потока. Къде другаде?
Той всеки ден бе отивал в прерията за обичайните си телесни функции. Миеше си лицето и ръцете в коритото на конете. Поддържаше зъбите си бели с едночасово почистване с подострена върбова клонка, но можеше да го прави, докато яздеше.
— Ела с мен.
Тя го заведе в оръжейната, отключи вратата с ключа на колана си и го покани вътре. Зад пирамидите имаше фалшива стена. Чарли натисна скрития бутон и тайната врата се отвори. Вътре имаше стая с мивки и вани.
През двете години, които бе прекарал във Форт Елис, Крейг беше виждал вани, но дървени. Тези бяха от емайлирано желязо. Знаеше, че ваните се пълнят с кофи гореща вода от кухнята, но жената завъртя странното кранче в единия край и оттам потече вода, която вдигаше пара.
— Ще се върна след две минути, Бен, и искам да намеря пред вратата всичките ти дрехи, освен кожените, които имат нужда от химическо чистене. После влез във ваната с четка и сапун и се изтъркай. Целия. След това вземи това и измий косата си с него.
Тя му подаде шишенце със зелена течност, която миришеше на борови клонки.
— Накрая облечи бельото, което намериш на онези лавици. Когато свършиш, ела навън. Разбра ли?
Крейг се подчини. Никога не беше влизал във вана и откри, че е приятно, макар че се затрудни с кранчетата и едва не наводни пода. Когато свърши и изми косата си с шампоан, водата бе мътносива. Намери запушалката на канала и я издърпа.
От лавиците в ъгъла си избра памучни гащета, бял потник и топла риза, облече се, вплете орловото перо в косата си и излезе. Тя го чакаше. До един стол. С ножици и гребен в ръце.
— Нямам много опит, но във всички случаи ще е по-добре от нищо — каза Чарли. — Седни.
И подстрига кестенявата му коса, като остави недокосната само дългата плитка с перото.
— Така е по-добре — накрая заяви тя. — И вече ухаеш приятно.
Жената върна стола в Оръжейната и заключи вратата. Очакваше топли благодарности, но завари следотърсача с мрачен, дори нещастен вид.
— Госпожо Чарли, ще дойдете ли да се поразходим?
— Разбира се, Бен.
Тази възможност я зарадва. Сега можеше да разбере нещо за този тайнствен и странен продукт на пустошта. Излязоха през портата и той я поведе през прерията към потока. Мълчеше, потънал в размисъл. Чарли овладя желанието си да го заговори. До рекичката имаше километър и половина и те изминаха разстоянието за двадесет минути.
Прерията ухаеше на готова за косене трева и младежът на няколко пъти вдигна поглед към планината Прайър, която се извисяваше на юг.
— Приятно е да излезеш сред природата и да погледаш планината — каза Чарли.
— Това е моят дом — отвърна Крейг и отново замълча. Когато стигнаха до поточето, той седна на брега. Чарли събра полите на памучната си рокля и седна срещу него.