— Какво има, Бен?
— Може ли да ви попитам нещо, госпожо?
— Казвай ми Чарли. Да, разбира се, че може.
— И няма да ме излъжете, нали?
— Няма да те излъжа, Бен. Ще ти кажа истината.
— Коя година сме сега?
Тя се смая. Беше се надявала на някакво признание, нещо за отношенията му с другите младежи в групата. Чарли се вгледа в големите тъмносини очи и се зачуди… тя бе десет години по-възрастна, но…
— Сега е хиляда деветстотин седемдесет и седма година, Бен.
Очакваше нехайно кимване, но реакцията му не беше такава. Младежът сведе глава между коленете си и скри лицето си в шепи. Раменете под кожената дреха започнаха да се разтърсват.
Тя само веднъж бе виждала мъж да плаче. До една катастрофирала кола на магистралата от Боузман за Билингс. Чарли коленичи и постави ръце на раменете му.
— Какво има, Бен? Какво й е на тази година?
Бен Крейг беше изпитвал страх. Например от гризлито на склона над Литъл Бигхорн. Ала сега го обзе ужас.
— Аз съм роден през хиляда осемстотин петдесет и втора — каза той накрая.
Тя не се изненада. Знаеше, че има някакъв проблем. Прегърна го и го притисна към гърдите си, като го галеше по косата.
Чарли бе съвременна млада жена, жена на своето време. Беше чела всичко за тези неща. Половината западни младежи се увличаха по мистичните философии на Изтока. Тя знаеше за теорията за прераждането или поне за вярата в него.
С този проблем, с тази самозаблуда се занимаваше науката психиатрия.
— Всичко е наред, Бен — люлеейки го като дете, промълви Чарли. — Всичко е наред. Всичко ще се оправи. Ако вярваш в това, няма нищо. Остани през лятото при нас във форта и всички ще живеем така, както са живели преди сто години. Наесен можеш да се върнеш в Боузман с мен и аз ще намеря хора да ти помогнат. Ще се оправиш, Бен. Повярвай ми.
Тя извади памучната кърпичка от ръкава си и избърса лицето му, изпълнена със съчувствие към мъжа от хълмовете.
Върнаха се във форта. Доволна, че бельото й е модерно и разполага със съвременни лекарства, спокойна, че болницата в Билингс е само на няколко минути с хеликоптер, Чарли започваше да харесва дългата памучна рокля, простия живот и ежедневието на живота в граничния форт. А сега знаеше, че и докторатът й е в кърпа вързан.
Лекциите на „майор Ингълс“ бяха задължителни за всички. Поради топлото юнско време той ги изнасяше на плаца и студентите седяха на пейки пред него. Стативът и илюстративният материал бяха наблизо. Когато говореше за истинската история на Стария запад, той беше в стихията си.
След десет дни стигна до периода на Войната в Равнините. Зад себе си беше закачил големи снимки на главните сиукски вождове. Бен Крейг смаяно зяпна образа на Седящия бик, макар и сниман през по-късните му години. Знахарят на хънкпапа бе намерил убежище в Канада, но се беше върнал и заедно с оцелелите от народа си се бе оставил на милостта на американската армия. Снимката на статива беше направена точно преди да го убият.
— Но един от най-странните бил вождът на оглала Лудия кон — каза професорът. — Поради лични причини той не позволявал да го снимат. Вярвал, че фотоапаратът ще му вземе душата. Той е единственият, с чиято снимка не разполагаме, затова никога няма да знаем как е изглеждал.
Крейг отвори уста и отново я затвори.
В друга лекция професорът подробно описа кампанията, довела до битката при Литъл Бигхорн. Крейг за пръв път научи какво се е случило с майор Рино и неговите три роти, както и че капитан Бентийн се е върнал и се е присъединил към защитниците на обсадения хълм. Зарадва се, че повечето са били спасени от генерал Тери.
В последната си лекция професорът се занимаваше с 1877 година, когато отделните групи на сиуксите и шайените били върнати в резерватите. Когато Джон Ингълс попита има ли въпроси, Крейг вдигна ръка.
— Да, Бен. — Щеше да му е приятно да чуе въпроса на единствения си студент, който никога не бе прекрачвал прага на начално училище.
— Господин майор, някъде споменава ли се за вожд на име Високия лос или за воин на име Ходещия бухал?
Професорът се смути. Във факултета имаше цял тон справочници и той помнеше наизуст по-голямата част от съдържанието им. Очакваше някакъв прост въпрос. Той затършува в паметта си.
— Не, струва ми се, че не съм чувал за тях. Защо питаш?
— Чувал съм, че Високия лос се отделил от главната група, избегнал патрулите на Тери и презимувал в планината Прайър.
— Хм, такова нещо не ми е известно. В такъв случай трябва да са ги открили на пролетта. Трябва да попиташ в Лейм Диър, центъра на резервата на северните шайени. Някой в колежа „Дъл Найф“ може да знае.