Выбрать главу

От Вашингтон се получаваха редовни доставки добитък, царевица, брашно, одеяла и пари, които агентите трябваше да разпределят между подопечните си. Много от тях мамеха индианците, което беше довело до глад сред жените и децата и оттам до решението да се върнат в ловните полета.

Агентите имаха и друго основание да лъжат. Количеството на доставките се определяше от заявения брой индианци в резерватите, поради което намаляването му водеше до по-ниски печалби за самите агенти. През пролетта на 1876 година те съобщиха на армията, че липсват само шепа воини. Лъжеха. Липсваха много хиляди, всички заминали на запад през границата, за да ловуват в Неотстъпените земи.

Що се отнасяше до въпроса къде се намират, това можеше да се научи само по един начин. Трябваше да се прати войска в южна Монтана да ги търси. С тази цел съставиха план. Щеше да има три смесени колони от пехота и кавалерия.

От Форт Линкълн в Северна Дакота генерал Алфред Тери щеше да се отправи на запад покрай река Йелоустоун, северната граница на ловните полета. От Форт Шоу в Монтана генерал Джон Гибън щеше да поеме на юг към Форт Елис и после на изток покрай Йелоустоун, докато се срещне с колоната на Тери.

От Форт Фетърман, далеч на юг в Уайоминг, генерал Джордж Крук щеше да се насочи на север, да прекоси горното течение на Крейзи Уман Крийк и река Тънг и да продължи в долината Биг Хорн, докато не се срещне с другите две колони. Някъде помежду им, смяташе правителството, щяха да бъдат основните сиукски сили. Всички потеглиха на път през март.

В началото на юни Гибън и Тери се срещнаха там, където Тънг се влива в Йелоустоун. Не бяха видели нито един боен накит от пера. Знаеха само, че равнинните индианци са някъде на юг от тях. Двамата генерали заедно продължиха на запад.

На 20 юни обединената колона стигна до вливането на Роузбъд в Йелоустоун. Там взеха решение Седма кавалерия, която придружаваше Тери още от Форт Линкълн, да се отдели и да поеме към горното течение на Роузбъд в случай, че индианците са някъде там. Можеха да попаднат на индианците, можеха да попаднат и на генерал Крук.

Никой не знаеше, че на 17 юни Крук се е натъкнал на голям брой обединени сиукси и шайени и е бил разбит. Той се бе насочил обратно на юг, без да прати конници на север и да предупреди колегите си. Ето защо те нямаха представа, че от юг не идва подкрепление. Бяха съвсем сами.

На четвъртия ден от ускорения марш в долината на Роузбъд един от предните патрули се върна с разказ за победа над шайенско селце и една пленница.

Генерал Джордж Армстронг Къстър, който гордо яздеше начело на кавалерийската си колона, бързаше. Нямаше желание да спре цялата бойна част заради някаква си индианка. Той кимна в отговор на сержант Брадок и му нареди да се яви при ротния си командир. Евентуалната информация от индианката можела да почака, докато се установят на лагер.

През остатъка от деня шайенското момиче остана на носилката. Следотърсачът отведе коня зад колоната и завърза юздите му за един от обозните фургони. Тъй като вече нямаше нужда от разузнаване, той остана наблизо. Макар че отскоро бе в Седма кавалерия, вече твърдо не му харесваше онова, което правеше, не му харесваха и ротният командир и сержантът и смяташе прочутия генерал Къстър за надут задник. Младежът не притежаваше нужния речник, за да го изрази по този начин, а и във всеки случай пазеше мислите си за себе си. Казваше се Бен Крейг.

Баща му, Джон Нокс Крейг, беше емигрант от Шотландия, прогонен от малката си ферма от един алчен земевладелец. Този корав мъж се бе преселил в Съединените щати в началото на четиридесетте години. Някъде на Изток се запозна и ожени за шотландска презвитерианка като себе си и при липсата на много възможности в градовете се насочи на запад към границата. През 1850 година стигна до южна Монтана и реши да си подири късмета в търсене на злато из пустошта в подножието на планината Прайър.

По онова време той беше един от първите. Животът бе мрачен и суров, с люти зими в хижа от дървени трупи на брега на един поток. Само летата бяха идилични, гората гъмжеше от дивеч, а потоците — от пъстърва и прерията приличаше на килим от диви цветя. През 1852 година Джени Крейг роди първия си и единствен син. След две години се роди момиченце, което скоро почина.

Бен Крейг бе десетгодишен, дете на гората и границата, когато родителите му бяха убити от индиански боен отряд. Два дни по-късно един планински трапер, казваше се Доналдсън, намери момчето, гладно и изпито от скръб, сред пепелищата на изгорената хижа. Двамата погребаха Джон и Джени Крейг под два кръста на брега на потока. Завинаги ще остане неизвестно дали баща му бе успял да събере златен прах, защото ако индианските воини го бяха открили, щяха да го разпилеят, мислейки, че е пясък.