Не го бяха поканили на сватбата и не се чудеше защо. През годините на четири пъти той или хората му бяха разследвали пиянски сбивания, в които беше участвал Кевин Брадок. Барманите винаги бяха получавали щедри обезщетения и не бяха повдигали обвинения. Шерифът не се бе задълбочавал много в спречкванията между млади мъже, но трябваше да се намеси, когато Кевин Брадок беше пребил момиче, отказало да удовлетвори доста странните му вкусове.
Люис го бе хвърлил в ареста и щеше да му предяви обвинение, но момичето внезапно се беше отказало — беше си спомнило, че просто е паднало по стълбището.
Имаше и друга информация, която шерифът никога не бе споделял с никого. Преди три години му се беше обадил негов приятел от градската полиция в Хелина. Заедно бяха завършили полицейския колеж.
Колегата му бе разказал, че неговите полицаи направили обиск в нощен клуб. Търсели наркотици. Взели имената и адресите на всички посетители. Сред тях бил Кевин Брадок. Дори да бил имал дрога, бил се избавил от нея навреме и трябвало да го освободят. Но клубът бил посещава главно от гейове.
Телефонът иззвъня. Обаждаше се господин Валентино, личният адвокат на Големия Бил.
— Сигурно сте чули какво стана следобед, шерифе. Вашите заместници се появиха след няколко минути.
— Чух, че не всичко минало според плана.
— Моля ви, без обиди, шериф Люис. Случилото се е жестоко отвличане и престъпникът трябва да бъде заловен.
— Разбирам ви, господине. Но имам доста показания от гостите и обслужващия персонал, според които младата дама доброволно се е качила на коня и че преди е имала любовна връзка с въпросния младеж. Това по-скоро ми прилича на приставане.
— Глупости, шерифе. Ако момичето беше искало да развали годежа си, нищо не му пречеше. Отвлякоха я. Престъпникът незаконно е влязъл в имението, изрита двама от охранителите на господин Брадок в лицето и направи страхотни поразии. Господин Брадок възнамерява да повдигне обвинения. Вие ли ще пипнете този хулиган, или да го направим ние?
Шериф Люис не обичаше да го заплашват.
— Надявам се, че вие и клиентът ви не мислите да вземете закона в свои ръце. Това ще е изключително неблагоразумно.
Адвокатът не му обърна внимание.
— Господин Брадок е дълбоко загрижен за безопасността на снаха си. Той има право да я издирва.
— Сватбената церемония била ли е изпълнена?
— Какво да е била?
— Синът на вашия клиент и госпожица Пикет наистина ли са законно женени?
— Ами…
— В такъв случай тя не е снаха на клиента ви. Не му е роднина.
— До получаване на друга информация тя все още е годеница на сина на моя клиент. Той ще действа като заинтересован гражданин. Ще арестувате ли този хулиган? Винаги можем да се обърнем към властите в Хелина.
Шериф Люис въздъхна. Знаеше какво влияние има Бил Брадок върху някои депутати в щатската столица. Но не се страхуваше и от това. Въпросът беше, че Бен Крейг несъмнено бе нарушил закона.
— Веднага щом го открием, лично ще се погрижа за него — отвърна той. Когато затвори, шерифът си помисли, че може би е разумно да стигне до влюбените преди хората на Брадок. Обади се на хеликоптерния пилот. Наближаваше четири. До залез слънце оставаха два часа.
— Джери, искам да прелетиш над ранчото на Брадок. После продължи на юг към Прайър.
— Какво да търся, Пол? — попита пилотът.
— Самотен ездач, язди на юг, най-вероятно към планината. Зад него язди момиче в бяла булчинска рокля.
— Майтапиш ли ме?
— Не. Някакъв каубой преди малко отмъкнал годеницата на синчето на Бил Брадок от олтара.
— Ей, тоя тип ми харесва — отвърна пилотът.
— Просто го открий, Джери.
— Не се безпокой. Ще го открия. Край.
След пет минути хеликоптерът прелетя над ранчото и пое на юг. Поддържаше височина триста метра — достатъчно ниско, за да забележи всеки движещ се конник на земята, и достатъчно високо, за да покрие петнадесеткилометров район наляво и надясно.
Надясно видя шосе 310 и оградата, която минаваше на юг към градчето Уорън и навлизаше в Уайоминг. Пред него се издигаха върховете на Прайър.
Големия Бил Брадок не бездействаше. Той остави персонала си да се справя с анархията на моравата и заедно с телохранителите си отиде в кабинета си. Макар да беше известен със сприхавостта си, никога не го бяха виждали толкова разярен. Известно време той просто мълчаливо седеше на бюрото си. Около него в очакване на заповеди се бяха събрали дванадесет души.
— Какво ще правим, шефе? — накрая попита един от тях.
— Мислете — изсумтя магнатът. — Мислете. Той е сам човек на кон, тежко натоварен. Може да се отдалечи на ограничено разстояние. Къде ще отиде?