— Ами ако чака в дърветата, насочил оная пушка срещу нас? Не искам да изгубя никой от вас.
— Тогава какво ще правим?
— Спокойно — отвърна Люис. — Той не може да стигне до Уайоминг. Не и с въздушното наблюдение.
— Освен ако не продължи през нощта.
— Конят му е изтощен, момичето е обуто с бели копринени пантофки. Времето му изтича и той го знае. Просто няма да го изпускаме от поглед и ще чакаме самолета.
Самолетът пристигна малко преди четири. Бе се наложило да повикат пилота от службата му в Билингс. Младежът работеше като продавач в магазинна спортни принадлежности. Започнаха да различават върхарите на дърветата по стръмните брегове на Лейк Форк.
По радиостанцията на шерифа изпращя гласът на пилота.
— Какво ви интересува?
— Пред нас има мъж, който води кон с увито в одеяло момиче на гърба. Виждаш ли го?
Издигнал се високо във въздуха, самолетът „Пайпър Къб“ се наклони и зави към потока.
— Виждам го. Там има тясна клисура. Той влиза сред дърветата.
— Не се приближавай. Има пушка и е адски точен.
Самолетът се издигна над потока на три километра пред тях.
— Все още го виждам. Води коня надолу към потока на дъното на клисурата.
— Няма да стигне до отсрещния бряг — изсъска лесничеят. — Сега можем да го настигнем.
Препуснаха. Брадок, синът му и останалите трима телохранители с празни кобури бяха последни.
— Не се спускай — отново предупреди шерифът. — Ако се приближиш, той може да стреля от дърветата. Вече стреля по Джери.
— Джери е бил на височина сто и осемдесет метра — изпращя гласът на пилота. — Аз се движа със сто и двайсет възела на височина един километър. Така или иначе, той, изглежда, е намерил пътя за оттатък. Излиза на платото Хелроуринг.
Шерифът погледна лесничея и изсумтя.
— Все едно и преди е идвал тук — смутено каза лесничеят.
— Може и да е идвал — отвърна Люис.
— Невъзможно. Без наше знание няма как да го е направил.
Групата стигна до ръба на каньона, но гъсто растящите борове скриваха изтощения младеж, който теглеше коня си и неговия товар от отсрещната страна.
Лесничеят знаеше единствения път през клисурата, но следите от копитата на Роузбъд показваха, че го знае и беглецът. Когато излязоха на второто плато, той отново бе само тъмно петно в далечината.
— Започва да се смрачава и горивото свършва — каза пилотът.
— Една последна обиколка — настоя шерифът. — Къде се намира той?
— Стигна до планината. Катери се по северния склон. Но изглежда, че конят изнемогва. Постоянно се препъва. Предполагам, че по изгрев слънце ще го настигнете. Успешно преследване, шерифе.
Самолетът обърна в помръкващото небе и полетя към Билингс.
— Ще продължаваме ли, шерифе? — попита един от заместниците му. Люис поклати глава. Въздухът беше рядък, всички се задъхваха за кислород, нощта бързо се спускаше.
— Не и по тъмно. Ще останем тук до утре сутрин.
Направиха лагера в края над потока, с лице към върха на юг, който на избледняващата светлина изглеждаше толкова близо, че сякаш се извисяваше точно над хората и конете.
Извадиха дебели шуби, подплатени с агнешка кожа, и ги облякоха. Събраха съчки и запалиха огън. По предложение на шерифа Брадок, синът му и останалите му трима телохранители направиха лагера си на стотина метра от тях.
Не бяха имали намерение да пренощуват толкова високо на платото. Не си носеха завивки й храна. Седяха на конските чулове около огъня и вечеряха с блокчета шоколад. Шериф Люис се взираше в пламъците.
— Какво ще правиш утре, Пол? — попита Том Бароу.
— Ще продължа към върха сам. Без оръжие. Ще вдигна бяло знаме и ще взема високоговорителя. Ще се опитам да го уговоря да слезе заедно с момичето.
— Може да е опасно. Той е диво хлапе — предупреди го лесничеят.
— Днес той можеше да убие трима души — замислено отвърна шерифът. — Можеше, но не го направи. Трябва да разбере, че при тази обсада няма как да защитава момичето. Предполагам, че няма да застреля полицай с бяло знаме. Първо ще ме изслуша. Струва си да опитам.
Леден мрак обгърна планината. Като теглеше, буташе и умоляваше Роузбъд, Бен Крейг измина последния преход до скалния перваз пред пещерата. Кобилата спря разтреперана, с мътен поглед. Той свали момичето от гърба й.
Следотърсачът даде знак на Шепнещ вятър да влезе в пещерата, развърза бизонската кожа и я разгъна. Взе колчана с останалите две стрели и пушката, свали лъка от гърба си и ги остави наблизо. Накрая разкопча ремъка и свали седлото.
Облекчена от товара си, Роузбъд направи няколко крачки към нискораслите дръвчета и сухите храсти. Задните й крака поддадоха и тя седна по задница. После се подгънаха и предните й крака и животното се претърколи настрани.