Ловджийският нож бе почистен от ръждата и възстановен, датиран по костената му дръжка и подарен на професор Ингълс, който го закачи на стената в кабинета си. Шерифът взе старата пушка. Тя също бе професионално реставрирана и закачена на стената зад бюрото му. Когато се пенсионираше, щеше да си я вземе.
— С вярата във възкресението и отвъдния живот. Амин.
Гробарите зариха гроба. Свещеникът каза няколко думи на жената, потупа я по ръката и забърза към топлото си жилище. Тя не помръдна.
След като госпожица Пикет даде странните си показания в болницата, издирването беше преустановено. Пресата заключи, че през нощта мъжът сигурно е избягал в Уайоминг, като е оставил момичето да умре в пещерата.
Гробарите оградиха гроба с планински камъни и го засипаха с четири чувала чакъл.
После докоснаха шапките си и се поклониха на младата жена, взеха си лопатите и си тръгнаха. Едрият мъж тихо се приближи и застана зад нея. Тя продължаваше да не помръдва. Знаеше, че е зад нея. Знаеше и кой е. Той си свали шапката.
— Така и не намерихме вашия приятел, госпожице Пикет — каза мъжът.
— Да.
Държеше цвете — една-единствена червена роза с дълго стъбло.
— И сигурно няма и да го намерим.
— Няма.
Той взе розата от пръстите й, пристъпи напред, наведе се и я сложи на гроба. После погледна дървения кръст, подарен от добри хора в Ред Лодж. Преди да го лакира, местният дърводелец беше пирографирал няколко думи:
Мъжът се изправи.
— Искате ли да ви закарам у вас?
— Не, благодаря. С кола съм.
Той си сложи шапката и леко докосна периферията й.
— Желая ви всичко хубаво, госпожице Пикет.
После си тръгна. Пред гробището беше паркиран служебният му автомобил от окръжната шерифска служба. Той вдигна поглед. На югозапад слънцето огряваше връх Беъртуут.
Младата жена остана още малко. Накрая се обърна и се запъти към изхода.
Настигна я лек ветрец от планината, разтвори дългото й палто и отдолу се видя заобленият й корем. Беше бременна в четвъртия месец.