Дойдоха при него в девет часа и бяха разгневени. Двама редници го държаха, докато сержант Брадок го биеше. Когато се свлече на земята, го помъкнаха през лагера при генерал Къстър, който седеше на масата пред палатката си, заобиколен от група офицери.
Джордж Армстронг Къстър винаги бе представлявал загадка. Но беше ясно, че има две страни — добра и лоша, светла и тъмна.
Понякога генералът беше весел и склонен към момчешки шеги, обичаше приятната компания. Притежаваше неизчерпаема енергия и жизненост, вечно обмисляше някакъв нов проект: ту събираше диви животни в Равнините и ги пращаше в зоопарковете на Изток, ту изучаваше изкуството на препарирането. Въпреки дългогодишното си отсъствие той бе абсолютно верен на жена си Елизабет, в която беше лудо влюбен.
След някаква пиянска история в младостта си той бе въздържател и отказваше дори чаша вино с вечерята. Никога не ругаеше и забраняваше и на другите да ругаят.
По време на Гражданската война преди четиринадесет години Къстър беше проявил такава смелост, такова безстрашие, че бързо се бе издигнал от лейтенант до генерал-майор. Беше яздил начело на хората си под опустошителен преграден огън, ала никога не го бяха ранявали. Той бе герой на безброй цивилни, но собствените му подчинени му нямаха доверие и го мразеха, освен най-близките му другари.
Това се дължеше на факта, че Къстър беше отмъстителен и жесток към онези, които го бяха оскърбили. Макар че бе останал невредим, по време на войната той беше изгубил повече хора от всеки друг кавалерийски командир. Това се отдаваше на почти безумното му безразсъдство. Войниците не обичат командир, който ги води на смърт.
Къстър често наказваше с камшик и имаше повече дезертьори от всеки друг командир на Запад. Седма кавалерия постоянно намаляваше от нощните бягства на така наречените „прелетни птици“. Редовно трябваше да взимат нови попълнения, но никой не си правеше труда да ги обучава, за да ги превърне в добри и опитни кавалеристи. Въпреки дългата есен и зима във Форт Линкълн, през юни 1876 година тази част се намираше в плачевно състояние.
Генералът беше ужасно суетен и амбициозен и правеше всичко възможно, за да увековечи славата си с помощта на вестниците. Много от особеностите на поведението му, включително костюмът от еленова кожа и буйните кестеняви къдрици целяха тъкмо това, както и журналистът Марк Келог, който в момента придружаваше Седма кавалерия.
Но като командир, той имаше два недостатъка, които през следващите няколко часа щяха да доведат до гибелта му. Първо, генералът винаги беше подценявал врага си. Имаше репутацията на велик изтребител на индианци и сам й вярваше. Всъщност преди осем години бе избил едно спящо шайенско село, селото на вожда Черния чайник, разположено на река Уашита в Канзас, като през нощта беше обградил индианците и по изгрев слънце бе изколил почти всички, жени и деца. Шайените току-що бяха подписали нов мирен договор с белите хора и бяха смятали, че не ги заплашва никаква опасност.
През следващите години беше участвал в четири малки схватки с бойни групи. Общо загубите от четирите не надхвърляха и десет души. В сравнение с ужасяващия брой на жертвите от Гражданската война тези сблъсъци с местни индианци изобщо не заслужават да се споменат. И все пак читателите на Изток бяха жадни за герои и в техните очи нашареният дивак от границата представляваше демоничен злодей. Сензационните материали във вестниците и собствената му книга „Моят живот в Равнините“ бяха допринесли за тази му репутация.
Вторият му недостатък бе, че не слушаше ничии съвети. По време на похода покрай Роузбъд той разполагаше с изключително опитни следотърсачи, ала не обръщаше внимание на техните предупреждения. Това беше човекът, пред когото вечерта на 24 юни изправиха Бен Крейг.
Сержант Брадок обясни какво се е случило и подчерта, че има свидетели. Заобиколен от шестима свои офицери, Къстър впери очи в мъжа пред себе си. Видя войник, дванадесет години по-млад от самия него, висок около метър и осемдесет, облечен в дрехи от еленова кожа, с къдрава кестенява коса и тъмносини очи. Очевидно беше бял, дори не бе метис като някои от следотърсачите, и все пак носеше меки кожени обувки вместо твърдите кавалерийски ботуши и от плитката на тила му висеше орлово перо с бял връх.
— Това е много сериозно престъпление — заяви Къстър, когато сержантът свърши. — Вярно ли е?
— Да, господин генерал.
— И защо го направи?