— Намира се, намира се — каза капитанът, разбърка картите като фокусник и измъкна една от купчината. — Ето, виждате ли, тук на това място… на около четири часа път с кола от Десеадо… все покрай този залив.
— Прекрасно! — отвърнах въодушевено аз. — Това е най-удобното за нас разстояние.
— Едно само ме безпокои — каза капитанът и обърна разтревожените си сини очи към мен. — Ще се намерят ли там достатъчно птици за това, което искате… за вашите снимки?
— Да — произнесох аз, изпълнен със съмнение. — Колко ли наброява тази колония?
— По приблизителни данни около един милион отвърна капитан Гири. — Достатъчно ли са?
Аз го погледнах с отворена от удивление уста. Той обаче ни най-малко не се шегуваше. Капитанът се тревожеше напълно сериозно, че един милион пингвини може да се окажат твърде недостатъчни за моите намерения.
— Струва ми се, че ще ми стигне един милион отвърнах аз. — Надявам се да открия един или два фотогенични екземпляра сред такова голямо множество. Кажете, заедно ли живеят или са пръснати из цялата местност?
— Приблизително половината или три четвърти са групирани тук — отвърна той и чукна с пръст по картата. — Останалите са пръснати из целия залив, ето тук.
— Това е превъзходно за мене. А къде можем да си устроим лагер?
— А! — възкликна капитан Гири. — Това вече е трудна работа. Впрочем точно тук се намира естансията на моя приятел сеньор Уичи. В момента той не е там. Ако го потърсим в града, сигурно ще се съгласи да се настаните в естансията. Знаете ли, намира се на около два километра от основната колония, тъй че за вас мястото е много удобно за отсядане.
— Би било великолепно — отвърнах възторжено аз. — Кога можем да се срещнем със сеньор Уичи?
Капитанът погледна часовника си и си направи някаква сметка.
— Ако ви е удобно, бихме могли да го навестим и сега — предложи той.
— Отлично! — възкликнах аз и си допих чашката. — Да вървим!
Къщата на Уичи се намираше в околностите на Десеадо, а самият Уичи, след като ни представи капитан Гири, ми хареса още от пръв поглед. Нисък и тантурест, с обветрено лице, той имаше черна като катран коса, гъсти черни вежди и мустаци и тъмнокафяви очи, добри и весели, с гънчици в ъглите. От движенията и от говора му лъхаше спокойна увереност, която ни вдъхваше сили. Той изслуша мълчаливо Гири, докато му обясняваше целта на нашето посещение, и от време на време поглеждаше към мен, като че ме преценяваше. След това ми зададе няколко въпроса и накрая за безкрайно мое облекчение протегна ръка и широко се усмихна.
— Сеньор Уичи е съгласен да ви предостави своята естансия — съобщи Гири — и сам ще ви придружи. Иска му се сам да ви покаже най-добрите места с пингвини.
— Много любезно от страна на сеньор Уичи… ние сме му безкрайно благодарни — казах аз. — Можем ли да тръгнем още утре следобед, след като изпратя моя приятел до самолета?
— Si, si, como no9? — отвърна Уичи, след като му преведоха моя въпрос.
И така уговорихме се да се срещнем рано следобед на следващия ден, след като изпратим Дики до самолета, с който се връщаше в Буенос Айрес.
Тази вечер седяхме в унилия бар, сръбвахме от чашите и мислехме с тъга, че Дики ни напуска на следващия ден. Той се оказа обаятелен и весел спътник, примиряваше се безропотно с неудобствата и през цялото време повдигаше отпадналия ни дух с шеги, фантастично построени на английски език забележки и ритмични аржентински песни. Той щеше да ни липсва, а и самият Дики беше разстроен от мисълта, че ни напуска в момент, когато пътешествието ставаше интересно. Собственикът на хотела изведнъж реши да се наслади на живота и включи малък радиоприемник, поставен тактично на една полица между две бутилки бренди. По радиоприемника се разнесе проточено и тъжно танго. Ние го слушахме мълчаливо, докато замря и последният отчаян вопъл.
— Преведи ми това приятно музикално парченце — помолих аз Мари.
— Говори се за един мъж, който разбрал, че жена му е болна от туберкулоза — обясни тя. — Той загубил работата си и децата му гладували. Жена му е на смъртно легло. Крайно опечаленият мъж се пита какъв е смисълът на живота.
От радиото плисна нова ридаеща мелодия, твърде близка до предишната. Когато свърши, погледнах Мари и вдигнах въпросително вежди.