— Пак за мъж, който открил, че неговата жена му изневерява — преведе унило тя, — затова я убил с нож. Осъдили го на смърт чрез обесване и децата му остават без майка и баща. Той е много натъжен и пита какъв е смисълът на живота.
Въздухът се раздра от трета мелодия. Погледнах към Мари. Тя се вслуша за миг и сви рамене.
— Пак същото — съобщи накратко тя.
Всички станахме заедно и отидохме да спим.
Рано на следната утрин двамата с Мари откарах ме Дики до самолетната писта, а Софи и Джеки тръгнаха да обикалят трите магазина в Десеадо и да на купят необходимите продукти за престоя ни в естансията на Уичи. Самолетната писта се оказа най-обикновена изравнена ивица земя в околностите на града. До нея се извисяваше хангар, прояден като че от молци, дъските на който хлопаха и скърцаха под на пора на вятъра. Единствените живи същества бяха три понита, които пасяха изоставени из тревата. Изминаха двадесет минути от обявеното време за пристигане на самолета, но от него нямаше и следа. Започнахме да мислим, че на Дики въпреки всичко ще се наложи да остане с нас. След това по прашния път от града се зададе с тракане малък товарен автомобил. Той спря до хангара и отвътре излязоха двама души с чиновнически вид, облечени в дълги сиво кафяви униформени палта. Те разглеждаха дълго и съсредоточено ветропоказателя, после вдигнаха очи към небето и като смръщиха лица, започнаха нещо да се съвещават. След това погледнаха часовниците си и се заразхождаха насам-натам.
— Това сигурно са механиците — предположи Дики.
— Видът им действително е много официален съгласих се аз.
— Чуйте! — каза Дики, когато до ушите ни долетя слабо бръмчене. — Пристига!
На хоризонта се показа малко петънце, което бързо увеличаваше размерите си. Двамата мъже със сиво кафявите палта пристъпиха към своите задължения. Те се спуснаха с пронизителни крясъци по пистата и започнаха да гонят понитата, които дотогава пасяха спокойно в центъра на онова място, което се оказа сега площадка за кацане. В момента на кацането на самолета изживяхме още един вълнуващ момент. Едното пони понечи да се върне назад, но един от двамата мъже се хвърли напред и успя в последния момент да го сграбчи за гривата. Самолетът подскочи, потрепери и спря. Двамата мъже оставиха понитата на мира, измъкнаха от глъбините на хангара паянтова стълбичка на колела и я подпряха отстрани на самолета. Очевидно Дики беше единственият пътник от Десеадо.
Дики стисна ръката ми.
— Джери — каза той, — ще ми направиш една услуга, да?
— Разбира се, Дики — отвърнах аз. — Всичко, каквото пожелаеш.
— Погрижи се нито едно от тези проклети копелета, понитата, да не се изпречи на пътя ни, когато излитаме, а? — помоли ме той напълно сериозно и закрачи към самолета, а капаците за уши на старомодната му шапка се заклатиха насам-натам от вятъра.
Самолетът излетя с грохот, понитата се дотътриха отново на пистата, а ние обърнахме тъпата муцуна на лендроувъра към града.
Малко след дванадесет часа по обяд взехме Уичи и той седна зад волана на лендроувъра.
Аз се зарадвах искрено на това, защото едва изминахме две мили от Десеадо и свърнахме от пътя по нещо, на което би се оказало голяма чест да се нарече дори пътека. От време на време тя изчезваше напълно от погледа и ако останех сам, щях да се окажа напълно безпомощен. Уичи обаче насочваше лендроувъра към гъсталака от непроходимите на пръв поглед бодливи тръни, през които все пак успявахме да се промушим. Бодлите драскаха по лендроувъра като духове, предвещаващи смърт, но ние преминахме от другата им страна и попаднахме отново на едва забележимите следи на пътеката. На други места пътеката се превръщаше в нещо като изсъхнало корито на река, дълбоко около метър и широко колкото лендроувъра. Ние преминахме внимателно, като левите колела се движеха по единия бряг, а десните по другия. При най-малкото невнимание колата щеше да попадне в трапа и да се загнезди безнадеждно в него.
С нашето постепенно приближаване към морето околният пейзаж се променяше. Вместо равнинна, местността стана леко вълнообразна, като вятърът беше оголил тук-там горния слой на почвата и разкрил огромни петна жълт и ръждив чакъл, петна, наподобяващи язви, върху окосмената кожа на земята. Тези пустинни участъци, изглежда, бяха любими места на онези чудновати животни — патагонските зайци, — защото ги срещахме винаги из блестящите чакълести петна по двойки, а понякога и на малки групички от по три-четири животни. Тези странни същества създаваха впечатление, че отделните части на телата им са слепени твърде небрежно. Имаха тъпи муцуни като на зайците, малки, деликатни заешки уши, добре оформени гърди и стройни предни крака. Задната част на телата им обаче беше едра и мускулеста, със силни задни крака. Най-привлекателната част от цялата им анатомия бяха очите — големи, тъмни и блестящи, с гъсти ресници. Патагонските зайци се излежаваха върху чакъла, препичаха се на слънцето, наблюдаваха високомерно над тъпите си муцуни и наподобяваха миниатюрните лъвове на Трафалгар скуеър. Те ни допускаха съвсем близо до себе си, отпускаха дългите си клепачи над очите, скачаха с поразителна бързина и присядаха. Извръщаха глави, оглеждаха ни за миг и се устремяваха с гигантски скокове към трепкащия от маранята хоризонт, като че бяха поставени върху пружини. Черно-белите петна върху задниците им се мяркаха като отдалечаващи се мишени. Привечер, при косите лъчи на залязващото слънце, пейзажът придоби ново оцветяване. Ниската бодлива растителност стана пурпурна, тъмно пурпурна и кафява, а чакълестите петна се осветиха в алено, ръждиво бяло и жълто. Когато се придвижвахме с хрущене през една многоцветна чакълеста местност, забелязахме в самия й център някакво черно петно, което се оказа огромна костенурка, придвижваща се тромаво върху нагорещените камъни с мрачна упоритост на глетчер. Спряхме и я взехме, а ужасеното от тази среща влечуго започна обилно да уринира. За нас остана истинска загадка откъде е намерила толкова много влага в тази изсушена земя, за да създаде такова мощно отбранително средство. Ние кръстихме костенурката Етелберт, сложихме я отзад в лендроувъра и продължихме нататък.