Когато започнахме по-рядко да се навеждаме към опечената овца, Уичи отпи голяма глътка вино, избърса уста с опакото на ръката си и ми се усмихна над червените трептящи въглени на жаравата, полегнала като огромен залез върху земята.
— Manana10 — каза той и се усмихна — тръгваме за pinguinos.
— Si, si — отвърнах сънен аз и отново се наведох напред, обхванат от истинска алчност, за да си отщипя още едно парченце от хрускавата кожичка на вече изстиналите остатъци от овцата — Manana pinguinos.
Море от стари келнери
Това беше храбра птица; докато стигне морето, тя постоянно се нахвърляше отгоре ми и ме принуждаваше да отстъпвам назад.
На следващата сутрин Уичи ме събуди още по тъмно. Той се разхождаше из кухнята, подсвиркваше си тихичко, потропваше с кафеничето и чашите, и се опитваше да ни събуди колкото се може по-внимателно. В отговор на събуждането аз се сгуших още повече под купчината меки и топли, светлокафяви кожи от гуанако, покриващи огромното двойно легло, върху което се бяхме разположили с Джеки. После се поразмислих за миг и реших, че щом Уичи е станал, време е да ставам и аз — във всеки случай трябваше да измъквам и останалите от леглата. И така, поех дълбоко въздух, отметнах завивките и скочих чевръсто от леглото. Рядко ми се случва да съжалявам толкова много за някоя моя постъпка, както този път: все едно, че излязох от затоплено котелно помещение и се хвърлих в леден планински поток. Зъбите ми затракаха от студ, аз навлякох всички дрехи, които имах под ръка, и влязох с тежки крачки в кухнята. Уичи се усмихна и ми кимна с глава, след това наля с напълно съчувствен вид два пръста бренди в една голяма чаша, доля я с горещо кафе и ми я подаде. След малко, загрят до краен предел, аз съблякох единия от трите си пуловера и изпълнен със злорадство, започнах да измъквам от леглата останалите членове от нашата компания.
Натъпкани с бренди и кафе, ние се отправихме в бледожълтата светлина на изгрева към поселището на пингвините. Пред самия нос на лендроувъра побягнаха уплашени тълпи от глупави овце и затръскаха руна. Край брега на дълго и плитко езерце от дъждовна вода, образувано в малката низина между два хълма, край което преминахме, се хранеха шест фламинго, розови като пъпки на циклама. Ние пътувахме около четвърт час, след това Уичи свърна с лендроувъра от пътеката и тръгна през тревата нагоре по склона на нисък хълм. При приближаването на върха той се обърна към мен и ми се усмихна.
— Ahora — каза той, — ahora los pinguinos11.
Ние стигнахме върха на склона и видяхме колонията на пингвините. Пред нас вече не растяха ниски кафяви храсталаци, а се простираше истинска голяма пустиня от препечена на слънцето земя. Сърповиден хребет от бели, високи около седемдесет метра и много стръмни пясъчни дюни я отделяше от морето. В това именно пустинно място, защитено от морския вятър от разположените в полукръг дюни, пингвините бяха основали своя град. До където стигаше погледът, земята беше надупчена като от шарка от ямките на гнездата им — някои представляваха просто разрит пясък, а други бяха дълбоки повече от метър. Тези малки кратери правеха местността да прилича на участък от повърхността на луната, наблюдавана с мощен телескоп. Между тези кратери сновяха пингвини. За първи път в живота си виждах такова огромно сборище. То приличаше на море от келнери — лилипути, закрачили важно насам-натам с отпуснати от умора рамене, резултат от носените цял живот претоварени подноси. Бяха изумително много на брой и се простираха чак до хоризонта, където черно-белите им тела трепкаха в маранята. От това зрелище на човек просто се вземаше дъхът. Ние се придвижвахме бавно през храстите, докато се добрахме до самия ръб на тази гигантска восъчна пита от гнезда, спряхме и слязохме от лендроувъра.
Стояхме и наблюдавахме пингвините, а те също стояха и ни наблюдаваха с огромно уважение и интерес. Докато се навъртахме около лендроувъра, те не проявяваха никакви признаци на страх. По-голямата част от тези птици бяха, разбира се, възрастни, но във всяка една от дупките се намираше по едно или две малки, все още облечени в пухкави бебешки палтенца. Те ни оглеждаха с големите си черни, сантиментални очи и приличаха на закръгленички и срамежливи дебютанти, облечени в твърде широки за тях палта от сребърни лисици. Възрастните птици, пригладени и стегнати в черно-белите си костюми, имаха червени обици в основата на клюновете си и блестящи хищнически очи на улични амбулантни търговци. Когато пристъпвахме към тях, те се отдръпваха към своите ямки, заклащаха заканително насам-натам глави, като ги отпускаха все по-ниско и по-ниско, и започваха да ни гледат отдолу нагоре. Пристъпехме ли още по-близо, те влизаха заднешком в дупките си и изчезваха постепенно от погледа, като не преставаха даже за миг да клатят енергично глави. Малките постъпваха точно обратно. Те ни позволяваха да ги наближим на около метър и половина, след това нервите им не издържаха, те се обръщаха, гмуркаха се в дупките си и от тях остава ха да се виждат само пухкавите им задничета, и безумно размахващите им се крачета.