Шумът и кипежът в тази огромна колония отначало ни подействаха объркващо. На фона на непрестанния шепот на вятъра се чуваха писъкът на малките и силният, проточен вик на възрастните, напомнящ магарешки рев. Изправени в цял ръст, разперили широко крила и насочили клюнове към синьото небе, те ревяха радостно и възбудено. Преди всичко човек не знаеше накъде първо да обърне поглед. Непрестанното движение на възрастните и малките пингвинчета изглеждаше безредно и безцелно. После, след няколко часа пребиваване сред това огромно птиче сборище, нещата полека-лека се поизясняваха. Преди всичко се разбираше, че се движат предимно възрастните птици. Много от тях стояха до своите гнезда — ямки очевидно на пост при малките си, а между тях се движеха насам-натам също голям брой птици — едни отиваха към морето, а други се връщаха оттам. Дюните в далечината бяха като изпъстрени с лунички от малките фигурки на пингвините, които се изкачваха бавно по огромните склонове или се спускаха надолу. Това непрестанно пътешествие до морето и обратно заемаше голяма част от деня на пингвините и представлява такъв огромен подвиг, че заслужава да се опише подробно. Ден след ден в течение на трите седмици, които прекарахме сред колонията, ние наблюдавахме пингвините и ето какво ставаше:
Рано сутрин единият от родителите (мъжкият или женската) се отправяше към морето и оставяше своята половинка да се грижи за гнездото. За да се добере до морето, птицата трябваше да премине около миля и половина по най-изморителния и труден терен, който можеше да си представи човек. Отначало те лавираха сред мозайката от ямки на гнездата и когато достигаха края на колонията, така да се каже до нейните покрайнини, пред тях се изпречваше пустинната местност, където пясъкът бе така отъпкан и напукан от слънцето, че всичко наоколо наподобяваше гигантска картина — загадка. Пясъкът в тази местност още от ранно утро се нагряваше до такава степен, че не можеше дори да се докосне, но въпреки това пингвините крачеха тежко из нея, изпълнени с чувство за дълг, спираха често да си отдъхват и застиваха като в транс. Това им отнемаше обикновено около половин час. Когато се добираха до противоположния край на малката пустиня, пред тях се изправяше ново препятствие — пясъчните дюни. Те се извисяваха над миниатюрните фигурки на птиците като снежната верига на Хималаите, тъй като дюните достигаха около седемдесет метра височина, а стръмните им склонове бяха образувани от дребен и сипкав подвижен пясък. Преминаването на дюните представляваше трудност за самите нас, а за една птица като пингвина това беше чувствително по-трудно.
Когато достигаха подножието на дюната, птиците обикновено си отдъхваха в продължение на десетина минути. Някои просто стояха потънали в размисъл, а други се хвърляха по корем и лежаха така задъхани. След като си отпочиваха, те се изправяха упорито на крака и започваха изкачването. Пингвините събираха сили и се втурваха нагоре по склона, като очевидно се надяваха да преодолеят колкото се може по-скоро най-стръмната част от склона. Това стремително изкачване приключваше приблизително на една четвърт от пътя; изкачването ставаше все по-бавно и по-бавно и те все по-често и по-често спираха да си почиват. Тъй като наклонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, в края на краищата пингвините се принуждаваха да легнат по корем и да пълзят нагоре с помощта на крилата си. Накрая с отчаян бърз устрем те изскачаха победоносно на върха, изправяха се с цял ръст и започваха да пляскат радостно с крила, след което отново се отпускаха по корем да си починат десетина минути. Изминали половината път, те лежаха на острия като нож гребен на дюната и гледаха разположеното на половин миля от тях море, което проблясваше прохладно и примамващо. Но преди да го достигнат, им предстоеше да се спуснат от другата страна на дюната, да преминат четвърт миля през обрасла с храсти местност, а след това още няколкостотин метра чакълест бряг.