Спускането по дюната, разбира се, не представляваше никаква трудност за тях и те го правеха по два начина, еднакво забавни за наблюдение. Те или тръгваха надолу, като започваха да крачат много спокойно и постепенно увеличаваха крачки в зависимост от увеличаващия се наклон на склона, докато се впускаха в някакъв галоп, лишен от каквото и да е достойнство, или пък се хлъзгаха надолу по корем и с помощта на крилата и краката се движеха по пясъка така, като че плуваха. Прилагайки единия или другия метод, те достигаха подножието на дюната, обгърнати от цяла лавина пясък, изправяха се на крака, отърсваха се и продължаваха неумолимо през шубраците към морето. Последните няколкостотин метра от морския бряг като че ги измъчваха най-много. Пред тях се разстилаше морето — синьо, блестящо, плискащо съблазнително брега, но за да го достигнат, те трябваше да тътрят уморените си тела по каменистия бряг, където всяко камъче хрущеше, поклащаше се под краката им и ги караше да губят равновесие. Накрая преодоляваха и това препятствие, втурваха се със странно приведени тела през последните няколко метра към вълните, после изведнъж се изправяха и се хвърляха в прохладната вода. Цели десет минутите се въртяха и гмуркаха в блесналите на слънчевите лъчи вълни, измиваха прахта и пясъка от главите и крилата си, пляскаха възторжено в морето прегретите си и наранени стъпала, въртяха се, подскачаха, изчезваха под водата и изплуваха след това като коркови тапи от нея. След като се освежаваха напълно, те се заемаха сериозно с ловене на риба, без да се безпокоят от това, че преди да занесат уловената храна на своите малки, ги очакваше отново трудното пътешествие по обратния път.
След като преминаваха натъпкани с риба през палещия пясък до колонията, те се заемаха трескаво храненето на своите прегладнели малки. Това приличаше на нещо средно между бокс и борба, а като гледка бе очарователно и занимателно. В една ямка близо до мястото, където всеки ден паркирахме лендроувъра, живееше семейство пингвини. Както родителите, така и техните малки навикнаха с нашето присъствие и ни допускаха да ги снимаме от около седем — осем метра. Така ние имахме възможност да наблюдаваме много ясно и най-малките подробности от процеса на храненето. Докато възрастната птица се добереше до колонията, тя преминаваше през редиците на няколко хиляди малки и едва тогава достигаше ямката на собственото си гнездо с пиленцата. Всички малки пингвинчета, край които преминаваше, бяха твърдо убедени, че ако се нахвърлят енергично върху възрастния пингвин, ще го накарат да повърне носената от него храна. Ето защо възрастната птица се принуждаваше да отбива нападението на тези тлъстички и пухкави пиленца, като се провираше бързо между тях, както опитен център — нападател по футболното поле. Родителят обикновено пристигаше до своята ямка, преследван по петите от две-три чужди малки, обзети от твърдата решимост да го принудят да ги нахрани. При пристигането си в къщи, възрастният пингвин понякога неочаквано изгубваше търпение, обръщаше се към своите преследвачи и започваше да ги бие по най-жесток начин, като ги кълвеше яростно така, че им отскубваше големи парчета пух, които се разхвърчаваха из цялата колония като семенца от магарешки бодили.
Отблъснал чуждите пиленца, родителят се обръщаше сега към собствените рожби, които от глад и нетърпение издаваха пронизителни и хрипливи крясъци и се нахвърляха отгоре му така, както правеха и останалите. Пингвинът приклякваше пред входа на своята ямка и се заглеждаше замислено към краката си, после правеше движения, като че се мъчеше да сподави остър пристъп на хълцане. Виждайки това, малките изпадаха в безумно и радостно очакване, те издаваха своите диви и хрипливи крясъци, размахваха неистово крила, притискаха се плътно до тялото на своя родител, повдигаха клюнове и чукаха с тях по неговия клюн. Това продължаваше примерно около тридесетина секунди, след което неочаквано и с явно облекчение родителят започваше да бълва обилно храна и пъхаше толкова дълбоко клюн в отворените гърла на своите малки, че човек оставаше с впечатление, че няма да може да го извади обратно. Задоволените малки, на които не се случваше нищо лошо от този начин на доставяне на храна, сядаха на тлъстите си задничета и се замисляха за малко, а техният родител се възползваше от случая и оправяше на бърза ръка тоалета си, почистваше перушината по гърдите, махаше малките парченца кал от краката си, прокарваше клюн по крилата и тракаше с него като с ножица. След това родителят изпадаше в състояние на транс, в което преди това бяха изпаднали неговите малки. За около пет минути се възцаряваше пълна тишина, след което родителят отново започваше своите необикновени хълцащи движения и врявата избухваше начаса. Птиченцата се отърсваха от унесеното си състояние, с което смилаха храната си, хвърляха се върху възрастния пингвин и всяко едно се стараеше да подложи първо клюн. Отново родителският клюн се забиваше като че до сърцето на всяко едно от пингвинчетата и те отново изпадаха в сънливо състояние.