Семейството, което заемаше гнездото, където снимахме целия процес на хранене, нарекохме за удобство Джоунз. Съвсем близо до жилището на Джоунз се намираше друга ямка — с едно-единствено малко с твърде недохранен вид, което нарекохме Хенриета Вакантум. Хенриета бе отроче от несполучлив брак. Подозирах, че нейните родители са или възглупави, или просто мързеливи, защото намирането на храна за Хенриета им отнемаше не само два пъти повече време, отколкото на останалите пингвини, но я доставяха в такива минимални количества, че Хенриета оставаше винаги гладна. Показателно за привичките на нейните родители бе и немарливо направеното гнездо — небрежна драскотина в земята, толкова плитка, че едва предпазваше Хенриета от лошото време. То се различаваше напълно от дълбоката и внимателно изкопана вила — резиденция на семейство Джоунз. Ето защо умореният, полугладен и нездрав вид на Хенриета не ни учудваше, но ни беше много мъчно за нея. Тя непрестанно търсеше храна. Когато възрастните Джоунз минаваха пред входната й врата, запътени към своето спретнато жилище, тя винаги предприемаше смели опити да ги накара да избълват храната, преди да са се прибрали у дома.
Тези усилия обикновено се оказваха напразни и за всичките свои старания Хенриета получаваше жестоки удари по главата, от които пухът й се разхвърчаваше във вид на големи облаци. Тя отстъпваше раздразнена и наблюдаваше със страдалчески поглед как двете отвратително тлъсти малки на Джоунз поглъщаха храната си. Един ден Хенриета съвсем случайно откри начин да си краде храна от семейството на Джоунз без неприятни за нея последици. Тя изчака, докато единият родител започна да прави хълцукащите си движения, което означаваше, че ще избълва храна, а малките се завъртяха като обезумели около него с пляскане на крила и хрипливи крясъци. В критичния момент Хенриета се включи към групата, като приближи внимателно родителя откъм гърба. После тя отвори клюн със силни хрипливи крясъци и запровира глава над рамената или под крилата на възрастната птица, като продължаваше да стои зад нея, за да не я познае. Разтревожен от зяпналите към него малки и залисан напълно от задачата да избълва достатъчно скариди, възрастният Джоунз, изглежда, не забеляза как в общата бъркотия около него се появи и трета глава. Той пъхаше глава в първия попаднал му отворен клюн подобно на отчаян пътник в самолет, който посяга към кафявата найлонова торбичка при петнадесетата въздушна яма. Едва след преминаването на спазъма възрастният Джоунз се съсредоточи върху заобикалящата го действителност и разбра, че храни чужд наследник. Тогава Хенриета се стрелна елегантно с огромните си плоски стъпала и избегна неговия гняв. Впоследствие, когато не й се отдадеше да се измъкне достатъчно бързо и получеше някой удар за своето злодеяние, задоволеното изражение върху лицето й говореше, че си е заслужавало да понесе всичко това.
По времето, когато Дарвин е посетил тези места, все още са се срещали остатъци от патагонски индиански племена, водили отчаяни битки с колонистите и войниците, за да се предпазят от изтребление. Тези индианци са описвани като недодялани и нецивилизовани и въобще без всякакви качества, за да заслужат поне мъничко християнско милосърдие. Ето защо подобно на много животински видове и те изчезнали от лицето на Земята, след като попаднали под благотворното влияние на цивилизацията, и очевидно никой не е оплакал тяхното изчезване. В различни музеи из цяла Аржентина може да се видят някои останали от тях предмети (копия, стрели и други подобни) и неизбежната голяма и твърде мрачна картина, показваща най-отвратителната черта от характера на индианците — тяхната склонност към разгулен живот. На всяка една от тези картини е изобразена група дългокоси и свирепи индианци, яхнали диви коне, като водачът на групата неизбежно носи напреки на седлото си бяла жена в прозрачни одеяния и с такъв бюст, на който би завидяла всяка съвременна кинозвезда. Картината във всеки музей е почти една и съща, разликата е само в броя на изобразените индианци и в пищността на бюста на тяхната жертва. Колкото и да са привлекателни тези картини, мен винаги ме е озадачавало защо редом до нея не е окачена и друга картина, показваща група цивилизовани бели хора, понесли на коне някоя съблазнителна индианка, тъй като това се е случвало често — дори по-често от похищението на бели жени. Това би хвърлило интересна светлина върху историята. Независимо от всичко, тези одухотворени, но зле нарисувани картини на похищение, имат една привлекателна черта. Те очевидно са нарисувани, за да създадат възможно най-лошата представа за индианците, но въпреки това индианците правят силно впечатление на буйни и дори красиви хора, което ни изпълва със съжаление, че не са вече между нас. Ето защо, когато отидохме в Патагония, аз започнах страстно да търся останки от тези индианци и молех всеки да ми разкаже нещо за тях. Всички разкази за съжаление се оказаха приблизително едни и същи и аз не научих особено много от тях, но що се касаеше до останките, оказа се, че не бих могъл да намеря по-добро място от столицата на пингвините.