Една вечер се върнахме в естансията след уморително целодневно снимане, седнахме край огъня да пием мате и чрез Мари запитах сеньор Уичи дали из тези места са живеели индиански племена. Аз формулирах много внимателно моя въпрос, защото ми бяха казали, че в жилите на Уичи тече индианска кръв и не знаех дали той се гордее с това, или не. Уичи се усмихна със своята добродушна усмивка и отвърна, че на територията на неговата естансия и около нея са живеели най-многобройните индиански племена от цяла Патагония. Всъщност, поясни той, в населения от пингвините район все още се намирали доказателства за тяхното съществуване. Попитах го нетърпеливо за какви доказателства става дума. Уичи отново се усмихна, изправи се и изчезна някъде в своята тъмна спалня. Чух как издърпа нещо изпод леглото си, след малко се върна, донесъл някаква кутия в ръце, която постави на масата. Той вдигна капака, изтърси съдържанието й върху бялата покривка и аз зяпнах от учудване.
Както вече казах, бях виждал разни останки от музеите, но нито една от тях не можеше да се сравни с тези. Уичи изтръска върху масата цяла грамада каменни изделия с всички цветове на дъгата. Пред техните багри и красота на човек просто му секваше дъхът. Тук имаше най-различни върхове за стрели от миниатюрни и нежни колкото нокъта на малкия ми пръст до големи колкото кокоше яйце. Имаше лъжици от разрязани на две морски раковини и внимателно шлифовани, дълги и издълбани каменни лопатки за изгребване на мекотели от техните черупки; остриета за копия с изострени като бръсначи върхове; топки за болеадорас, кръгли като тези за билярд, с плитки улеи по средата за ремъчетата, за които са били захванати — невероятно съвършени и човек не можеше да повярва, че такава точност в изработката е възможна без използването на съответна машина. Имаше и чисто декоративни предмети: изящно пробити раковини, служили за обици, огърлици от красиво подбрани зелени и млечни камъчета, наподобяващи нефрит, нож от тюленова кост, служил повече за украшение, отколкото за употреба. Върху него имаше несложни, но издълбани с голяма точност черти.
Седях и оглеждах възторжено предметите. Някои от върховете за стрели бяха толкова малки, че изглеждаше невероятно човек да ги издяла от камък, но като се повдигаха, на светлината се виждаха нежните нащърбвания на издялания камък. Още по-невероятно бе това, че колкото и малки да бяха остриетата на стрелите, върхът на всяко имаше назъбвания, за да се захващат по-добре за жертвата. Докато разглеждах всичките тези предмети, неочаквано ме порази тяхното оцветяване.
По разположеното близо до колонията на пингвините крайбрежие се срещаха почти само кафяви или черни камъни; трябваше доста да се търси, докато се намери цветен камък. Въпреки това всеки връх на стрела, колкото и малък да беше, всеки връх на копие, всъщност всяко парченце използван камък очевидно е било подбирано според багрите му. Аз подредих всички върхове на стрели и копия върху покривката, те лежаха и проблясваха като красивите листа на някакво приказно дърво. Тук бяха червени предмети с тъмночервени жилки, наподобяващи засъхнала кръв; зелени, покрити с тънка и бяла ажурна украса; синьо — бели, направени като че от седеф; жълти и бели, изпъстрени със сини и черни петна из местата, където земните сокове са оцветили камъка. Всеки предмет беше истинско произведение на изкуството, красиво оформен, внимателно и точно одялан, заострен и шлифован, направен от най-красивия камък, намерен от неговия създател. Виждаше се, че предметите бяха изработени с любов. А те, не излизаше от мисълта ми, бяха направени от диви, недодялани, свирепи и напълно нецивилизовани индианци, за чието изчезване от лицето на Земята, изглежда, никой не съжаляваше.