Когато с трясък и подскачания се отправихме в мрачината към естансията, Уичи промълви много тихо на Мари:
— Знаете ли, сеньорита, това място изглежда винаги тъжно. Тук всеки път чувствам много силно присъствието на индианците. Техните духове са навсякъде наоколо и на човек му става мъчно за тях, защото тези духове са нещастни.
И аз изпитвах абсолютно същото.
На следващия ден преди тръгване подарих на Уичи наконечника за харпуна. Сърцето ми се късаше, когато му го давах, но Уичи направи толкова много за нас, че това беше малка благодарност за неговата любезност. Уичи много се зарадва и аз зная, че наконечникът сега е увит благоговейно в лигнин и поставен в кутията под леглото недалеч от онова място, където бе стоял зарит в големите блестящи дюни, отдолу на движещия се под краката на уверено крачещите пингвини пясък.
Златният рояк
Те изглежда имаха кротък нрав, лежаха близо един до друг и спяха дълбоко като сборище на прасета.
Колонията пингвини до естансията на Уичи беше най-южната точка на нашето пътешествие. Оставили Десеадо зад нас, сега ние се придвижвахме на север по обрасла с пурпурни храсти равнина към полуостров Валдес, където, както ме уверяваха, щях да намеря големи колонии южни тюлени и единствената останала в Аржентина колония южни морски слонове.
Полуостров Валдес се намира в провинция Чубут. Това парче суша с очертания на брадва е дълго осемдесет и широко тридесет мили. Полуостровът всъщност е остров, защото е свързан със сушата с такава тясна ивица земя, че когато се движите по нея, виждате морето от двете страни на пътя. При влизане в полуострова изпитвате чувството, че сте попаднали в нова страна. Дни наред се движехме из еднообразната и едноцветна патагонска равнина, плоска като билярдна маса и съвършено лишена от живот. Сега, когато достигнахме тясната земна ивица, от другата страна на която се простираше полуостровът, пейзажът изведнъж се промени. Вместо ниските бодливи храсти, украсили равнината в пурпурен цвят до самия хоризонт, ние попаднахме в някаква жълта като лютиче панорама с по-големи, по-зелени и обсипани с дребни цветчета храсти. Местността вече не бе плоска, а леко хълмиста и се простираше чак до хоризонта като блеснало на слънцето жълто море.
Промени се не само цветът, но и настроението на пейзажа, той изведнъж оживя. Пътувахме по път с червена пръст, буквално изровен в главозамайващи дупки, когато съвсем неочаквано забелязах в храстите отстрани на пътя как нещо за миг помръдна. Откъснах очи от дупките, обърнах се надясно и натиснах моментално спирачките толкова рязко, че жените от нашата компания запротестираха бурно. Аз обаче посочих с ръка и те млъкнаха.
От другата страна на пътя, потънали до колене в жълтите храсти, стоеше стадо от шест гуанако и ни наблюдаваха внимателно с умни погледи. Гуанако са диви родственици на ламата и аз очаквах да видя нещо като набитата лама, покрито с мръснокафява козина. Поне си спомних, че онова гуанако, което видях преди много години в една зоологическа градина, изглеждаше именно така. Но или паметта ми изневеряваше, или пък това гуанако е било много дребно. То безусловно ме остави напълно неподготвен за великолепното зрелище, което представляваха дивите гуанако.
Едно от животните, по всяка вероятност мъжкият, стоеше малко пред стадото — на около десетина метра от нас. Имаше дълги и стройни крака като на състезателен кон, източено тяло и дълга и грациозна шия, напомняща тази на жираф. Муцуната му бе по-дълга и по-изящна от тази на ламата, но със същото горделиво изражение. Очите бяха черни и огромни. Малките му красиви уши потрепваха насам-натам, когато повдигна брада и ни заоглежда като през въображаем лорнет. Зад него плътно и боязливо стояха трите му жени и двете малки, всяко едно колкото териер и с такъв невинен израз на лицата, който изтръгна странни антропоморфични гукания и охкания от страна на женската половина на експедицията. Козината на тези животни не беше мръснокафява, както очаквах, а почти червеникава. Шията и краката бяха оцветени в светложълто — багрите на слънчевата светлина върху пясъка, а телата покриваше гъсто руно от плътен жълто-кафяв цвят. Помислих, че едва ли ще ми се отдаде отново такъв случай и реших да сляза от лендроувъра и да ги снимам. Грабнах камерата и отворих бавно и внимателно вратичката. Ушите на мъжкия щръкнаха напред. Той започна да следи моите движения с явно подозрение. Аз затворих бавно вратичката на лендроувъра и вдигнах камерата. Това се оказа предостатъчно. Те нямаха нищо против моето излизане от лендроувъра, но когато започнах да вдигам към рамото някакъв черен предмет, наподобяващ подозрително пушка, те не издържаха. Мъжкият изпръхтя, обърна се, подгони своите жени и малките и се втурна в галоп. Малките гуанако отначало сметнаха, че всичко това е някаква весела шега и побягнаха в кръг, докато с няколко точни ритника бащата не ги укроти. След като малко се поотдалечиха, те намалиха лудия си галоп и преминаха в по-спокоен ход. Със своите жълтеникавокафяви кожухчета те приличаха на необикновени ярко изписани играчки, поставени върху извити шини, които се поклащаха и навеждаха в златистите храсти.