— Ръката… ръката!… — извика отново Жозефина и ние пресякохме за втори път булеварда с мълниеносна бързина, оставихме зад себе си същинско стълпотворение от превозни средства с разярени шофьори и спряхме пред масивната и мрачна фасада на Адуаната.
Три часа по-късно се измъкнахме от там с парализирани мозъци и подути от чакане крака и се натръшкахме в лендроувъра.
— Къде да карам сега? — запита безразлично Жозефина.
— В бар — отвърнах аз, — в който и да е бар, където мога да пия чаша бренди и два аспирина.
— Добре — отвърна Жозефина и отпусна амбреажа.
— Струва ми се, че утре ще ни провърви — забеляза Мерседес и направи опит да повдигне отпадналия ни дух.
— Слушай! — обърнах се аз малко грубо към нея. — Сеньор Гарсиа, да благослови Бог посинялото му лице и напръсканото му с одеколон чело, ще ни помогне на куково лято. И ти добре знаеш това.
— Не, не, Джери. Той обеща да ме заведе утре при един от най-високопоставените чиновници от Адуаната.
— Как се казва… Гарсиа?
— Не, името му е сеньор Данте.
— Знаменито! Само човек, наречен Данте, може да остане жив в ада на Гарсиите.
— А ти едва не провали всичко — укори ме Мерседес, — като го запита дали портретът в кабинета не е на баща му. Прекрасно знаеш, че това е Свети Мартин.
— Да, зная, но чувствах, че ако не изрека някоя глупост, ще ми се пръсне мозъкът.
Жозефина спря пред някакъв бар. Всички седнахме на една масичка до самия бордюр на тротоара и започнахме да посръбваме от чашите си в подтиснато настроение. След малко все пак успях да отърся мозъка си от онова вцепенение, което винаги ми причиняваше митницата, и насочих вниманието си към други въпроси.
— Ще ми услужиш ли с петдесет цента? — помолих аз Мерседес. — Искам да позвъня на Мари.
— Защо?
— Ще ти кажа. Обеща да ми намери място за тапира. В хотела няма да ми разрешат да го държа на тавана.
— Какво е това тапир? — заинтересува се Жозефина.
— Животно на височина колкото пони и с дълъг нос. Прилича на малко уродливо слонче.
— Не се учудвам, че в хотела не ти разрешават да го държиш на тавана — каза Мерседес.
— Този тапир е малък, роден е наскоро… колкото прасе е.
— Добре де, ето ти петдесет цента.
Намерих апарат, успях да се справя със сложната аржентинска телефонна система и избрах номера на Мари.
— Мари? Тук е Джери. Някакви новини за тапира?
— Знаеш ли, приятелите ми са заминали и няма как да го закараш у тях. Мама каза, че можеш да го донесеш у нас и да го оставиш в градината.
— Уверена ли си, че е удобно?
— Все пак идеята е на мама!
— Добре де, сигурна ли си, че тя знае какво е тапир?
— Разбира се, казах й, че е малка животинка с козина.
— Описанието ти не е зоологически точно. Какво ли ще каже, когато се появя у вас със същество, голямо колкото прасе и почти без козина!
— След като веднъж дойде тук, значи остава тук — отвърна логично Мари.
Аз въздъхнах.
— Добре тогава. Ще го докарам тази вечер. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се. Не забравяй да му донесеш нещо за ядене.
Върнах се при Жозефина и Мерседес, които ме очакваха, изгаряйки от любопитство.
— Какво ти каза? — запита ме най-после Мерседес.
— Днес, точно в четири часа следобед преминаваме към изпълнение на операция „Тапир“.
— Къде ще го закараме?
— В къщата на Мари. Майка й предлага да го държим в градината.
— Боже милостиви! В никакъв случай! — отвърна Мерседес с трагичен жест.
— А защо не? — попитах аз.
— Не бива да го водиш там, Джери. Градината е много малка. При това госпожа Родригес е влюбена в цветята си.
— Какво общо има това с тапира? Ще го завържа за каиш. Все пак той трябва да отиде някъде, това е единственото предложение, което ми правят.
— Добре, добре, отведи го там — съгласи се Мерседес с вид на човек, който е убеден в своята правота и не се мъчи да я скрие, — само не забравяй, че съм те предупредила.
— Добре. Да отидем сега да обядваме, защото в два часа ще взема Джеки. Трябва да уредим параходните билети за връщането. След това можем да отидем за Клавдий.