— Какъв Клавдий? — запита учудено Мерседес.
— Тапирът. Кръстих го така, защото с неговата римска зурла ми заприлича много на един от древноримските императори.
— Клавдий! — произнесе Жозефина и се разкиска. — Проклетият му Клавдий, ужасно е смешно!
И така в четири часа същия следобед ние измъкнахме дърпащия се тапир и го откарахме с колата до къщата на Мари. По пътя купихме дълга кучешка каишка и нашийник, достатъчно голям дори за датски дог4. Мерседес се оказа права, градинката беше много малка — шестнадесет на шестнадесет метра, нещо като квадратна яма, оградена от три страни с черните стени на съседните къщи. От четвъртата се намираше малка веранда с френски прозорци, която водеше до жилището на семейство Родригес. В малката градинка цареше влага и мрак поради високи те сгради, които я ограждаха, но госпожа Родригес бе направила истинско чудо, защото засадените от нея подбрани цветя и храсти се развиваха чудесно в зле осветената среда и много я освежаваха. Клавдий се задърпа яростно, ето защо се наложи да го пренесем през къщата и да го завържем за най-долното стъпало на стълбището пред френските прозорци. Той надуши миризмата на влажна земя и цветя, изсумтя благородно с римската си зурла и въздъхна дълбоко с облекчение. Аз поставих до него съд с вода и огромен куп нарязани зеленчуци и плодове и си отидох. Мари обеща да ми позвъни в хотела на следното утро и да ми съобщи как се е настанил Клавдий. Тя изпълни много точно своето обещание.
— Джери? Добро утро.
— Добро утро. Как е Клавдий?
— Струва ми се, че е по-добре да наминеш насам каза тя с тон на човек, който се старае да съобщи внимателно някоя неприятна новина.
— Защо, какво се е случило? Да не би да се е разболял? — запитах разтревожено аз.
— О, не, нищо му няма — отвърна Мари с гробовен глас. — Снощи успял да скъса каишката и докато го търсехме, изял половината от бегониите на мама. Затворих го в мазето при въглищата, а мама седи горе с ужасно главоболие. Мисля, че ще е добре да дойдеш и да донесеш нова каишка.
Проклинайки всички животни изобщо и тапира специално, аз скочих в едно такси и се понесох към дома на Мари, като по пътя спрях да купя четиринадесет саксии от най-хубавите бегонии.
Клавдий стоеше покрит с въглищен прах и дъвчеше замислен един лист. Смъмрих го, поставих му нова и по-здрава каишка (толкова здрава, че човек можеше да си помисли, че е предназначена за динозавър), написах бележка на госпожа Родригес, с която й се извиних, и си отидох. Мари обеща да ми се обади незабавно, ако се случи нещо. На следващото утро тя отново ми позвъни.
— Джери? Добро утро.
— Добро утро. Всичко ли е наред?
— Не — отвърна мрачно Мари. — Всичко се повтори отново. Мама няма вече бегонии, а градината изглежда така, като че ли през нея е минал булдозер. Струва ми се, че трябва да го вържеш с верига.
— Боже господи! — простенах аз. — От Адуаната и този проклет тапир не ми остава нищо друго, освен да се пропия. Добре, идвам с верига.
Отново пристигнах у семейство Родригес, донесъл този път верига, с която можеше да се закотви презокеанският параход „Куин Мери“, и саксии цветя за залесяване на цяла леха. Клавдий остана очарован от веригата. Хареса я и на вкус, особено когато я смучеше звучно. Доставяше му обаче по-голямо удоволствие, когато клатеше, нагоре-надолу глава и веригата дрънчеше така, като че в градината на семейство Родригес работеше малка стоманолеярна. Побързах да напусна къщата, преди госпожа Родригес да е слязла долу да се заинтересува от причината на този шум.
Мари позвъни отново на следната сутрин.
— Добро утро — отвърнах аз, изпълнен с острото предчувствие, че утрото ще се окаже всякакво, само не и добро.
— За съжаление, мама те моли да прибереш Клавдий — каза Мари.
— Какво е направил и този път? — запитах разгневено аз.
— Знаеш ли — започна Мари и едва се въздържаше да не прихне да се смее. — Снощи мама покани гости на вечеря. Едва седнахме на масата и отвън се разнесе ужасен шум. Не мога да си представя как, но Клавдий успял да откачи веригата от перилата. Във всеки случай, преди да предприемем каквото и да е, той се втурна към нас през френския прозорец, повлякъл веригата след себе си.
— Боже господи! — едва промълвих напълно слисан аз.
— Да, да — продължи Мари и прихна да се смее неудържимо. — Беше страшно смешно. Всички гости наскачаха ужасени, Клавдий бягаше като призрак около масата, а веригата подскачаше и дрънчеше след него. След това се изплаши от целия този шуми направи… нали се сещаш… украшение върху пода.