Възбудата от новите обекти и възможността за успех го подтикваха към по-енергична дейност.
От самото ми пристигане в Калилегуа, Луна непрестанно ми вадеше душата да отидем до град Оран, разположен на около петдесет мили от нас, където ме уверяваше, че ще намеря много бичос. Аз се отнасях малко сдържано към тази идея, защото знаех колко лесно мога да се увлека в безумно местене от място на място и макар всяко от тях да се окажеше добър център на животни, пак да постигна твърде малко по силата на това, че действам като скакалец. Реших да се посъветвам с Чарлз и тази вечер, докато седяхме, пиехме спокойно джина и наблюдавахме луната, която посребряваше листата на палмите със синкавото си сияние, аз му описах своите затруднения.
— Защо Луна се стреми толкова към Оран? — попитах аз.
— Знаеш ли — отвърна Чарлз, — първо, той е родом от този град и второ, отиването ти може да се окаже много полезно, тъй като той се познава там с всички. Джери, според мен няма да ти струва нищо да отидеш и да провериш. Населението на Оран е много по-голямо от това на Калилегуа и като имам предвид какво намери тук, струва ми се, че там ще намериш два пъти повече.
— А можете ли да пуснете Луна? — попитах аз. Чарлз се усмихна с добродушната си усмивка.
— Смятам, че няма да почувстваме тридневното му отсъствие — каза той, — а това ще ти даде възможност да лишиш Оран от спотайващата се там фауна.
— Може ли да тръгнем в понеделник? — попитах, изпълнен с надежда.
— Разбира се — отвърна Чарлз, — това ще бъде добре.
— Чудесно! — възкликнах и си допих чашата. — А сега трябва да отида да се видя с Една.
— Защо ти е Една?
— Знаеш ли, някой трябва да храни животните ми, а струва ми се, че Една има добро сърце.
Заварих Хелмут, Една и Луна да спорят върху достойнствата на две народни песни, които непрекъснато пускаха на грамофона. Една посочи мълчаливо питието и аз си налях, после седнах на пода в краката й.
— Една — обадих се аз, като се възползвах от една пауза в спора, — аз те обичам.
Тя повдигна язвително вежда и ме погледна.
— Ако Хелмут не беше по-едър от мене, щях дати предложа да избягаме — продължих аз, — защото още от пръв поглед съм луд по тебе, по очите ти, по косата ти, по начина, по който наливаш джин…
— Какво искаш? — попита тя.
От гърдите ми се отрони въздишка.
— Ти си бездушна — оплаках се аз. — Тъкмо се канех да пристъпя към действия. Е, добре, Чарлз каза, че двамата с Луна можем да прескочим за три дни до Оран. Ще се грижиш ли вместо мен за моите животни?
— Разбира се — отвърна тя учудена, че въобще мога да се съмнявам в това.
— Разбира се — потвърди и Хелмут. — Джери, колко си глупав. Казах ти, че ще направим всичко възможно за тебе. Само искай. Ще се постараем да направим всичко.
Той наля още джин в чашата ми.
— Само — добави неохотно той — няма да ти разреша да избягаш с жена ми.
И така в понеделник рано сутринта двамата с Луна поехме с малък автомобил, шофиран от весел и полупиян субект с огромни мустаци. Със себе си взехме само най-необходимото за по пътя: китарата на Луна, три бутилки вино, пълния ми портфейл с песос, магнетофон и камери. Взехме си и по една чиста риза, която нашият шофьор почтително и нежно постави в локва с масло. Цялата предна нощ валя проливен дъжд, какъвто може да вали само в тропиците; сега от небето се стелеше само ситен дъждец, но шосето се беше превърнало в нещо като недовършено желе от мляко и нишесте. Луна, който не се вълнуваше нито от времето и състоянието на пътя, нито от съмнителните способности на нашия шофьор и съдбата на чистите ни ризи, нито от това, че покривът на колата течеше фино, но постоянно, си тананикаше весело, докато се носехме с поднасяния по пътя за Оран.
Пътувахме вече около три четвърти час, когато нашият шофьор, който се стремеше повече да приглася на Луна в изпълнението на някаква тъжна песен, отколкото да кара както трябва колата, взе един завой на две колела, ние се поднесохме и по някакво чудо не се преобърнахме. Тогава пред себе си зърнах нещо, от което сърцето ми просто щеше да изхвръкне. Пред нас се разстилаше червен, разпенен и мръсен буен поток, широк около четиристотин метра. На брега като унили слонове стояха три камиона, а в средата на потока, наклонен малко от напора на водата, се виждаше друг камион, който дърпаха усърдно към брега с някакъв механизъм, наподобяващ гигантски трактор, снабден с лебедка и дебело стоманено въже. Нашият шофьор се нареди на опашката на чакащите камиони, изключи двигателя и ни погледна с лъчезарна усмивка.