— Mucho aqua26 — каза ми той, като че имах повредено зрение и не забелязвах малкия Бискайски залив, който ни предстоеше да прекосим. Бях сигурен, че предния ден този широк и буен поток е бил малко и плитко поточе, проблясващо мирно над покритото си с чакъл корито, но нощният дъжд го бе раздул внезапно и неимоверно много. От собствен опит знаех как едно нищо и никакво поточе може за съвсем кратко време да се превърне в пълноводна река. Веднъж в Западна Африка моят стан едва не бе отнесен от едно поточе, от началото около метър широко и десетина сантиметра дълбоко, което само за около час се превърна в същинска Амазонка от горното й течение. Който не е виждал тези внезапни превъплъщения, не може да го повярва, но това би могло да се окаже най-неприятната (а понякога и най-опасната) страна на пътешествието в тропиците.
Най-после след едночасово чакане издърпаха камионите на другия бряг и дойде нашият ред. Завързаха въжето за предната броня и ни вкараха внимателно в потока. Водата започна, бавно да се покачва все по-нагоре и по-нагоре, течението се усили, а водата започна да шуми и пляска от едната страна на колата като вълна. Тя проникна през отворите на вратите и потече на тънки струйки по пода под краката ни. Нивото й постепенно се повдигна и заля обувките ни. Сега се намирахме приблизително по средата на пътя, а напорът на водата бавно, но сигурно ни изблъскваше надолу, така че, ако в началото се намирахме точно срещу трактора и лебедката, сега потокът ни отнесе на около петдесетина метра надолу по течението. Въжето се беше изпънало силно и ми се струваше, че сме някаква гигантска обезформена риба, с която си играят двамата мълчаливи на вид индианци от трактора. Водата достигна нивото на седалките; тук тя за момент се спря, след което заля обилно задниците ни. В този критичен момент, когато седяхме вече на мокро, чухме как лебедката спря да се върти.
— Р-р-р-р! — извика силно нашият шофьор и разклати величествено мустаци. — Que pasa27?
Единият от индианците скочи от трактора и тръгна бавно надолу по пътя, а другият килна огромната си сламена шапка на тила и приближи, без да бърза, към брега на реката.
— Nafta no hay28 — обясни той и почеса с голямо удоволствие стомаха си.
— Това проклето гориво сега ли намери да се свърши — обърнах се аз раздразнено към Луна.
— Да — отвърна унило Луна, — но нали другият индианец отиде да донесе гориво. Той няма да се бави дълго.
Измина половин час. После един час. За това време нашите долни части така измръзнаха, че се мъчехме да ги съживим, като се мърдахме неудобно на местата си и издавахме звуци като група забавляващи се хипопотами, които се търкалят в някое изключително пълноводно блато. Най-после, за наше облекчение, индианецът се появи на пътя, понесъл тенекия с гориво. След това двамата индианци поведоха дълъг спор как най-добре да налеят животворната течност в трактора, а през това време нашият шофьор тракаше зъби от студ и ги нагрубяваше със силен глас. В края на краищата индианците приключиха крайно сложната операция. Тракторът оживя, въжето се опъна и ние тръгнахме бавно и неумолимо към брега, а нивото на водата започна да спада.
Когато накрая достигнахме сушата, ние слязохме от колата, свалихме панталоните си и ги изстискахме. Нашият шофьор загълча индианците за това, че са направили опит за покушение върху живота ни, а двамата дружелюбно ни се усмихваха. След това, останал само по долна фланелка, той отвори капака на колата и надникна в двигателя. Като мърдаше с мустаци, той замърмори нещо на себе си. Преди да навлезем в потока, той уви с памучни отпадъци някои от важните вътрешни части на автомобила, които сега размотаваше. Накрая шофьорът се качи в колата, включи стартера и с горделива усмивка чу как заработи двигателят. Ние седнахме в колата и заподскачахме надолу по пътя, а индианците размахаха весело шапки на прощаване.
Преминахме около пет мили и тъкмо започнахме да изсъхвахме, пред нас се изпречи следващото водно препятствие. Пътят тук минаваше в подножието на планините и местността тук-там се пресичаше от дълбоки и тесни дефилета, по които се стичаше водата от планините. Там, където пътят пресичаше някоя от тези тесни, но буйни рекички, човек си мислеше, че няма нищо по-просто от това да се прехвърли малък мост от единия до другия бряг. Големият брой на тези рекички очевидно би оскъпил много този вид строежи, затова бяха използвали друг начин. Напряко на коритото на реките бяха поставени вдлъбнати циментови плочи, които даваха поне някаква подемна сила на колелата на превозните средства. По време на сухия сезон това съоръжение изглеждаше като продължение на самия път, но когато планинските води се устремяваха бурно надолу, те заливаха циментовата плоча над един метър и се изливаха от другата й страна в реката като красив триметров водопад. Останала няколко дни под водата, по циментовата плоча се полепваха водорасли и тя ставаше гладка като стъкло и по-опасна от самото речно дъно.